Найджел Маккрери - Предсмъртни писъци

Ревността на Сам извика усмивка на устните на Лиъм. Беше толкова непривично за спокойната и разсъдлива професионалистка, в каквато се бе превърнала с течение на времето. „Щом нещата опрат до сърдечните дела — помисли си той, — всички започваме да действаме импулсивно и напълно забравяме за логиката.“

— Каза ми, че няма друга — продължи тя. — Излъгал ме е. Ето това ме вбесява. Чудя се колко ли време продължава цялата история? Откога ли ми се присмиват зад гърба?

Това направо го вбеси.

— Моля се на Бога да спреш да се самосъжаляваш. Ти искаш от живота едно нещо и това е прекрасно. Том иска друго и това също е прекрасно. Ако наистина има връзка с тази жена, то е по-скоро за компания и утеха, отколкото за нещо друго. Повярвай ми, веднага щом успее да се отърси от раздялата с теб, той ще я зареже.

— Мислиш ли, че нещата между нас можеха да се получат?

— Може би, ако и двамата бяхте различни хора, но това е невъзможно и няма какво да се направи. Трябва да продължиш напред.

— Да продължа към какво?

— В момента, Сам, работата ти е най-важното нещо за теб и докато не намериш човек, който е готов да те дели с амбициите ти, ще трябва да проявиш огромно търпение.

Тя се намуси. Не това искаше да чуе, макар да беше самата истина.

— Освен това си разстроена не толкова от това, че си изгубила Том, а от това кой ти го е отнел.

Сам вдигна ръце към страните си и силно опъна кожата назад.

— Смяташ ли, че един лифтинг ще помогне?

— Не. Само ще лепне на лицето ти една от ония противни застинали усмивки. Като на отвратителните холивудски женички.

Той разтегна устни в пресилено широка усмивка, което разсмя Сам. Започна да се отпуска и изпъна крака в скута му. Лиъм вдигна стъпалото й и се зае да го разтрива.

— Кое беше онова грамадно гадно копеле в студентската градина? — попита я.

— Едуард Дойл. Агент от ФБР, който ни помага в разследването на убийствата.

— Внимавай с този тип. Грубиян е, обича нещата да стават така, както той иска, и не подбира средствата, с които да го постигне.

Сам беше трогната от загрижеността му.

— Умея да се справям с такива като Ед Дойл.

Той й се усмихна, но не повярва особено на перченето й.

Тя небрежно прокара големия пръст на стъпалото си нагоре-надолу по неговия крак.

— Някога ни беше добре заедно, нали?

— Някога.

— Дали не можем да опитаме отново?

— Кой знае? Може би. Зависи дали ще мога да приема амбициите ти, или не.

— Вероятно отново бихме могли да вкусим страстта в името на доброто старо време?

Лиъм се ухили:

— Не са ми правили по-добро предложение от години.

Сам изчака, без да сваля поглед от лицето му.

— По принцип не се сещам за човек, на когото бих казал „да“ с по-голяма охота, но точно в този момент ми се струва, че се възползвам от ситуацията.

— Отблъсната два пъти за една седмица. Не знам дали ще мога да го понеса.

— Само два пъти? Освен това аз не те отблъсвам.

— Нова порция ирландска логика?

— Ти не желаеш мен, искаш просто да отмъстиш на Том. Пък и не си падам особено по връзките за една нощ.

— Може и да не е само за една нощ.

— Боя се, че ще е така. Утре си тръгвам.

— Какво?

Сам сепнато се изправи, изпълнена с тревога.

— Отдавна се каня да ти кажа, но теб все те нямаше и така и не успях да издебна удобен момент.

— А какво стана с работата в Кеймбридж?

— Не ме одобриха. Взеха някакъв скулптор от Глазгоу. Очевидно носи на пиене повече от мен.

— Защо не си ми казал?

— Както вече изтъкнах, беше трудно, а и ти имаше достатъчно собствени проблеми. Реших, че мога да поостана и да ти помогна да ги преодолееш, преди да се омета.

— Какво ще правиш? Къде ще отидеш?

— Имам работа в Сидни.

— В Австралия?

— Със сигурност не е в Донегал.

— Уверен ли си, че е достатъчно далеч?

— Само това успях да намеря. А и англичаните изпращат ирландци в Австралия от години.

Лиъм видя как отчаянието внезапно завладя Сам.

— Договорът е краткосрочен, по-точно само за година.

Тя все още усещаше лека паника при мисълта, че може да го загуби.

— И какво ще работиш?

— В университет. Ще преподавам английски.

Ненадейно Сам се хвърли към него, седна в скута му, прокара ръце през вече прошарената му черна коса и страстно го целуна за пръв път от близо двадесет години насам.

След няколко минути той се отдръпна от нея.

— Казах ти — нежно промълви, — че няма да се възползвам от положението.

Тя не каза нищо, просто седеше задъхана, вперила поглед в очите му, а пръстите й галеха лицето и си играеха с косата му.