Найджел Маккрери - Предсмъртни писъци

Когато стигна до колата си, Хамънд я чакаше там. Не беше в настроение да разговаря с него или с когото и да било в този момент.

— Не сега, Боб, не сега.

Той не се отказа:

— Искам да поговорим за Стречъм. Ще отнеме само минутка.

— Обади ми се сутринта или ела на аутопсията.

— Кога е?

— В девет и половина. — Сам поспря за момент. — Но най-напред ще попитам инспектор Адамс. Мисля, че днес вече достатъчно го разстроихме.

На няколко метра зад него забеляза Дойл и Золхайм и се обърна към агента:

— Не, нямаше бележка, нямаше омега и не беше изкормен.

След тези думи бързо се качи в колата си, метна чантата си на задната седалка, излезе от паркинга и рязко потегли по пътя към изхода на базата. Ако зависеше от нея, кракът й никога повече нямаше да стъпи в Лиймингъл.

Когато Сам се довлече до дома, отвътре я посрещна вече познатата миризма на ирландска яхния. Докато Лиъм беше тук, тя знаеше, че не й се налага да разчита на благоуханната си градина, за да се увери, че обонянието й е непокътнато и все още действа. Окачи сакото си на дървената закачалка до входната врата и влезе в кухнята, където завари Лиъм да бърка в огромна метална тенджера с дървена лъжица. Макар да бе прекрасно от негова страна, че я посреща с готова вечеря, тя не бе в настроение да го отрупва с горещи благодарности.

— Само яхния ли умееш да готвиш?

Той спря да бърка.

— Зависи какво искаш да кажеш.

Отново увърташе. Като че ли му доставяше удоволствие да се самоиронизира.

— Искам да кажа точно това: само яхния ли умееш да готвиш?

Лиъм усети настроението на Сам още в мига, когато тя затръшна входната врата, и реши да се опита да го промени, като я омае с приказки. Беше рискована стратегия.

— Ами — отговори той, — и да, и не.

Сам нетърпеливо го изгледа.

— Знаеш ли, има най-различни яхнии и аз мога да приготвям повечето от тях. Макар всички да се наричат с това име, всъщност са коренно различни. Затова някой би казал, че мога да готвя само яхния, но в действителност това не е единственото ястие, което ми се удава, защото от яхния до яхния има голяма разлика. Разбираш ли какво искам да кажа?

Тя се приближи до масата и си наля голяма чаша червено вино.

— Как разбра кога ще се прибера? Този път е доста късно, за да си звънил в болницата.

— Не съм. Сготвих към шест часа, а когато чух колата ти да се приближава по алеята, започнах да притоплям яденето. Почти е готово.

Сам се обърна и се отправи към вратата.

— Не съм гладна.

Влезе в дневната, тръшна се на канапето и едва не разля виното си. Взе списание от малката масичка отстрани и започна безцелно да прелиства страниците.

Лиъм я наблюдаваше как се отдалечава. И преди я бе виждал в подобно настроение и знаеше, че просто трябва да изчака да й премине. Изключи печката, сложи капака на тенджерата, наля и на себе си чаша вино и я последва в дневната.

Седна на канапето до нея — не твърде близо, за да не я притеснява с присъствието си, но не и твърде далеч, за да може да слуша.

— Освен че трябваше да се справиш с още едно ужасно убийство, как мина денят ти?

Тя изненадано го погледна.

— Преди да попиташ, ще ти кажа, че съобщиха за това по новините тъкмо преди да се прибереш.

Сам отново отпи глътка вино.

— Скоро ще съобщават за убийствата още преди да са извършени.

Захвърли списанието на пода, обзета от гняв и безсилие, и потърси дистанционното на телевизора.

Лиъм го забеляза пръв.

— Върху телевизора е.

Сам изсумтя недоволно. Не й се мърдаше, затова само сви колене, облегна на тях брадичката си и впери празен поглед пред себе си.

Той се досети какъв е проблемът.

— Да не си видяла Том?

Тя не реагира.

— Все някога щеше да се случи. Работите по един и същ случай.

Сам извърна глава към него.

— Смяташ ли, че все още съм привлекателна?

— Много, но аз съм пристрастен.

— Искам да кажа, за моята възраст.

— За коя да е възраст.

— Има си друга приятелка. Много млада.

— Той ли ти го каза?

— Не се наложи. Аз я видях. Великолепна коса, страхотни крака и гладка кожа.

— Не ми прилича на неговия тип жени. По-скоро приляга на моя.

— Да, знам, млада и красива — такава иска всеки.

Той реши да се включи в играта:

— Не е толкова жена, колкото трофей.

— Точно така.

— Съвсем сигурна ли си за тях?

— О, да! Трябваше да ги видиш заедно. Дребни прикрити интимни жестове.

— Коя е тя?

— Полицайка от екипа на Том. И преди съм я виждала и бог ми е свидетел, че наистина обича да бие на очи.