Найджел Маккрери - Предсмъртни писъци

— В девет?

— Девет и половина. Дай ми възможност да понаваксам с работата и да поспя.

— Значи в девет и половина. А срещата ни, за да обсъдим плана на действие?

— Нека я прескочим този път. Да видим какво ще излезе.

Фланъри не си падаше много по „прескачането“. То беше в разрез с правилата. Но реши, че сега не е нито времето, нито мястото да влиза в спорове за свързаната с аутопсията процедура и ще се оправи с този проблем сутринта. Завъртя се на пети и се присъедини към колегите си до отходната шахта.

Сам се запъти към колата си с единствената мисъл да се прибере у дома, да пъхне разгорещеното си лепкаво тяло под хладния душ и да отмие противните следи от този ден.

Гласът на Том Адамс я изтръгна от унеса й:

— Може ли да приемем, че е Стречъм?

— Да, защо? Още някой от базата ли е изчезнал?

Той поклати глава:

— Ще сритат нечий задник по този повод. Вече похарчихме по-голямата част от извънредния бюджет на полицията да го търсим, а той през цялото време е бил тук.

— Но е малко труден за откриване, наврян в отходната тръба.

— Ако мързеливите копелета си бяха свършили работата и бяха слезли в шахтата, вместо да я огледат само отгоре-отгоре, можехме да си спестим много време и притеснения. Сега отново сме на изходна позиция.

— Не можеш да си сигурен, че не са го направили.

— Нима?

След кратка пауза Том попита:

— От какво е умрял? Или предпочиташ да почакаш и най-напред да уведомиш приятелите си от ФБР?

Тя продължи да крачи.

— Не съм им разкрила нищо, което вече не съм казала и на теб.

Това не го успокои.

— Не трябваше да им съобщаваш каквото и да е, преди да се посъветваш с нас. Знаеш го много добре.

Сам спря и се обърна към него:

— Ще кажеш ли на Фармър?

— Трябва, но няма да го направя.

Много добре знаеше какви проблеми ще последват за Сам и за всички останали, ако Фармър узнаеше за случилото се.

— Благодаря.

— Но не разчитай на мен, Сам. Аз съм професионалист, работя прецизно и винаги съм смятал, че и ти правиш същото.

— Няма да се повтори.

— Къде ли съм чувал това преди?

Тя знаеше, че няма какво да каже в своя защита, затова смени темата:

— А къде е Фармър между другото?

— Няма я. Опитахме да се свържем с нея, но не отговаря на пейджъра, а никой не знае къде се намира. Трябваше да се срещне с твоите приятели от ФБР утре, но се наложи да отменим срещата. Ще вдигне голяма дандания, когато научи за Стречъм.

Сам продължи да върви бавно, а той повтори въпроса си:

— Е, как е умрял?

— Не съм съвсем сигурна. Доста е разложен. Ще трябва да го поизчистим малко, но, изглежда, е бил прострелян в главата.

— Не е ли изкормен?

— Не, нищо подобно. Просто е обикновено убийство. Ще съм в състояние да кажа повече след аутопсията.

Том разбра, че няма смисъл да я притиска: за момента му бе казала всичко възможно. А имаха и други неща за обсъждане.

— Е — подхвана той, — как си?

— Ами все още не съм се побъркала.

— Не ми се искаше да приключим по този начин, но и бездруго нямаше да се получи. Просто искаме различни неща от живота, това е.

— Знам.

Адамс се закова на място, когато Лиз Фенуик го застигна тичешком.

— Извинявай, Том… — Забеляза втренчения поглед на Сам и се поправи: — … сър, но шефът на оперативната група иска да говори с вас за преместването на тялото.

— Добре, идвам веднага.

Сам критично изгледа колежката му. Беше млада, имаше гладка кожа, стегнато тяло и извънредно дълги крака. Докато разговаряше с Том, гласът й звучеше фамилиарно, а това никак не й се понрави.

Той отново се обърна към нея:

— За кога насрочи аутопсията?

Отново изразяваше само хладен професионализъм.

— За девет и половина.

— Не е ли малко късно?

— Не. Фланъри и екипът му още работят на местопрестъплението и имат нужда от време, за да извадят тялото. След това трябва да го закарат в моргата и да го подготвят и — което е най-важно — вече е късно и аз съм изморена.

Адамс неохотно замълча, но не искаше да спори.

Сам го измери с поглед.

— Този път ще дойдеш ли?

— Трябва, особено ако Фармър не се появи.

— Добре, но нали помниш, че пропусна последната аутопсия?

Тя се обърна и се отдалечи, без да му даде време да отговори. Беше ядосана и разстроена. Причината беше в начина, по който му говореше тази полицайка, и в незабавната промяна на отношението му към нея. Нямаше доказателства, но интуитивно усещаше, че Том я бе излъгал, когато при раздялата им го попита дали има връзка с друга жена. Не можеше и не искаше да прави нещо по този въпрос, но лъжата му и младостта на новата му приятелка, кой знае защо, предизвикаха гнева й.