Найджел Маккрери - Предсмъртни писъци

Дойл хвърли ръкавиците си в кошчето и се обърна към патоложката:

— А сега може ли да разгледам снимките на местопрестъплението?

Тя кимна, изведе гостите от моргата и ги поведе към кабинета си. Дръпна вратата и попита:

— Е, това вашият убиец ли е?

Дойл не трепна. И преди беше почти сигурен, но сега бе твърдо убеден.

— О, да, несъмнено е той.

След като влезе в кабинета си, Сам се насочи право към рафтовете, измъкна съответната папка, отвори я и извади свързаните с убийството снимки. Подаде половината на Дойл, а останалата част — на Золхайм. Те ги отнесоха на бюрото й и започнаха бавно да ги пресяват и да си ги подават един на друг, а Сам и Хамънд чакаха.

След няколко минути нетърпеливият глас на Дойл наруши мълчанието:

— Това ли са всички?

— Не. Полицията задържа по-голямата част от снимките.

Агентът кимна, явно разочарован.

— Ако ми подскажете какво точно търсите, вероятно ще мога да ви бъда по-полезна — предложи Сам.

— На местата на всички други убийства открихме по една бележка. Странно е, че тук няма.

— Каква бележка?

— Съжалявам, но информацията е поверителна. Не го приемайте лично, но това е една от подробностите, която успях да скрия от пресата. Така отсяваме ненормалниците, които идват да си признават, без да са го извършили.

Сам се подразни, но след цялата неофициална помощ, която му беше оказала, разбираше защо той постъпва така. Реши да му каже какво е открила.

— Имаше едно нещо.

Дойл остро я изгледа.

— Според мен някаква бележка е била закачена на гвоздей над главата на Мери Уест. На пирона все още имаше късче хартия, като че ли някой бе откъснал листа.

— Откъде сте сигурна, че не е била някаква стара бележка?

— По кървавите следи наоколо. Не пасваха. Сигурна съм, че листчето е било там, когато е била убита.

— Кой може да го е скъсал?

Тя нямаше представа.

— Вашият убиец?

— Но тогава защо изобщо ще пише?

Беше прав: предположението й бе наистина глупаво.

— Кой друг е влизал в бараката след намирането на тялото? — попита той.

— Двамата военни полицаи.

— Вече ги разпитах. Ако криеха нещо, щях да разбера.

— Спецовете.

Дойл не разбра.

— Хората от оперативната група.

— Възможно ли е те да са свалили бележката?

Сам поклати глава:

— Не и без да кажат на никого.

— Някой друг?

Тя сви рамене:

— В полицията разполагат с пълен списък.

— Има ли вероятност да са пропуснали някого?

— Не и след пристигането на местопроизшествието. Преди това е възможно. Хората от охраната на базата би трябвало да разполагат със собствен списък.

И двамата се обърнаха към Хамънд.

— Предадохме го на британската полиция — каза той. — Освен мен и полковника, в него бяха вписани и двамата от охраната, които са я открили. Боя се, че не мога да ви кажа нищо повече.

Дойл отново усети, че майорът крие нещо. Първия път си бе затворил очите, но времето напредваше и сега трябваше да узнае истината. Не искаше да му се противопоставя тук и сега, но скоро щеше да реши този проблем.

Сам смени темата:

— Има ли жертви, които сте открили в Атланта, Джорджия?

Бе му задала подобен въпрос и преди и Ед нямаше търпение да узнае защо.

— Две, включително и последната. Защо?

— Върху дрехите на момичето открихме цветен прашец от растение, което вирее единствено в този район, а също и люспа от риба, която е типичен обитател на блатистите местности в същата област.

Дойл остана изненадан, доволен и ядосан едновременно.

— Защо, по дяволите, не ми споменахте за това по-рано?

Сам за нищо на света нямаше да позволи да й говорят по подобен начин в собствения й кабинет, особено след като беше рискувала заради тях.

— Защото ви познавам съвсем отскоро. Британската полиция е известена, затова, ако се бяхте свързали с тях веднага след пристигането си, вместо да се тревожите дали банда англичани няма да ви отнемат лаврите, като арестуват вашия сериен убиец, може би щяхте да узнаете малко по-рано — хапливо заяви тя.

Дойл явно се слиса, а Хамънд и Золхайм не сдържаха усмивките си. Ед осъзна, че е прехвърлил мярката и понеже не искаше да отблъсне човек, който очевидно можеше да се окаже от полза, се опита да заглади нещата:

— Добре, наистина нарушихме правилата, но знаете ли от колко време се опитваме да заловим това копеле! Утре ще се срещна с групов началник Фармър.

— Прекрасно, в такъв случай тя несъмнено ще ви запознае с най-новите разкрития.

Агентът кимна. За първи път от години насам облаците около неговия сериен убиец започнаха да се разсейват. Беше просто срамота, че една жена имаше заслугата това да се случи. Мислите му бяха прекъснати от силно почукване на вратата и двама полицаи влязоха в стаята.