Найджел Маккрери - Предсмъртни писъци

— Колко вероятно е да действа отново? — попита Сам.

— Кой знае? Интервалите между убийствата стават все по-кратки. Никой не може да предвиди кога ще бъде извършено следващото.

Тя помълча известно време.

— Но не трябва да докосвате нищо — предупреди ги.

Дойл кимна в знак на благодарност:

— Предостатъчно е. След това ще знам със сигурност.

— Кога искате да го направим?

Въпросът прекъсна потока на мислите му, но той реагира бързо:

— И сега е добре. Удобно ли е?

Беше преценил, че този път трябва да прояви любезност.

— Добре. Наистина колкото по-скоро, толкова по-добре.

Ед реши да насили малко късмета си:

— А кога ще мога да видя снимките от местопрестъплението?

— Ако искате, след огледа на тялото. Те са в кабинета ми.

Дойл изглеждаше доволен.

— Добре.

Сам събра нещата си и се приготви да тръгва. Преди да се отдалечи, изгледа предупредително тримата американци.

— Това трябва да си остане само между нас четиримата — твърдо каза тя. — Никой друг не бива да узнае.

Хамънд и придружителите му кимнаха.

— Боб, ти ще ги доведеш, нали?

Той отново кимна.

— Добре, ще се видим там.

Детектив Фенуик и инспектор Адамс бяха пристигнали в базата преди повече от час и все още чакаха пред кабинета на полковник Къли. Нито Хамънд, нито агентите на ФБР се намираха в базата и никой нямаше представа къде са, но Том подозираше, че Къли или адютантът му знаят, но не искат да кажат.

Започна да съжалява, че не се обади по телефона, преди да дойдат. Надяваше се посещението им да ги изненада и да ги свари неподготвени. Обикновено даваше резултат. Може би нямаше да подейства толкова ефикасно срещу опитни агенти на ФБР, но според него си струваше да пробва.

Тъкмо си тръгваха, когато им предадоха съобщение от коменданта на базата. Едър американски летец в спретната зелена униформа и с полуавтоматична пушка през рамо ги спря и „помоли“ да се върнат при командира на базата, който ги очаквал за среща. Беше предложение, на което не можеха да откажат, затова направиха каквото им наредиха.

Когато влязоха в приемната, Къли го нямаше и това дълбоко засегна Том. Знаеше, че полковникът му върти една от глупавите игрички на превъзходство по чин, на които ги учеха във военните академии, за да покажат кой командва парада, но точно сега спокойно би могъл да мине и без това.

Фенуик седеше мълчаливо и гледаше през прозореца, потънала в мислите си — несъмнено свързани с Фармър и с онова, което тя знаеше или само подозираше, както и с евентуалните му последици върху кариерата й, а Адамс разлисти няколко американски списания, натрупани върху доста претенциозна на вид масичка за кафе в средата на приемната. Секретарят на Къли им поднесе кафе, но то изобщо не ставаше за пиене и Том побутна чашата настрани. Изкушаваше се да помоли за чай, но реши, че би било неучтиво и типично по британски.

Най-сетне високата мършава фигура на полковника се появи в приемната. Адамс и Фенуик се изправиха, докато Къли закачи фуражката си на кука зад вратата и изпъна куртката си. Когато остана доволен от вида си, той най-сетне се обърна към двамата детективи и се представи:

— Полковник Къли, командир на базата.

След това отривисто се ръкува с тях.

— Извинете ме за закъснението. Изникна проблем в последната минута. Случва се.

Отстъпи и ги покани в кабинета си:

— Кафе?

— Не, благодаря — бързо отвърна Том. — Вече пихме.

Къли ги покани да седнат и се настани зад голямото си дъбово бюро в отдалечения край на стаята.

Адамс замълча, за да разбере какво иска полковникът. Не се наложи да чака дълго.

— Сигурно сте тук по повод убийството на Мери Уест. Трагедия, истинска трагедия. Знаете, че помагаме на семейството с всичко, което е по силите ни. Някаква следа от Стречъм?

Том си помисли, че полковникът звучи неискрено — като водещ на телевизионно шоу, но само каза:

— Не, все още нищо. Като че ли е потънал вдън земя. Но все някога ще трябва да се появи, сър, а ние ще бъдем там и ще го чакаме.

— Не се съмнявам, не се съмнявам.

— Откога са тук агентите на ФБР, сър? — попита Фенуик.

Къли се облегна назад.

— Само от няколко дни. Възнамеряваха да се свържат с вас по-рано, но според мен бяха доста отпаднали след дългото пътуване с реактивен самолет. Човек трябва да е кален летец, за да не му се отразява зле — заяви той и се изпъчи.

— Не е ли малко прекалено да пращат агенти от ФБР за престъпление, което в действителност е местно, сър?