Найджел Маккрери - Предсмъртни писъци

— Благодаря ви, госпожо.

— Но — лицето на Фармър беше сурово и сериозно — предлагам да провеждате сексуалните си игрички в спалнята, а не в някой от моите складови килери. Това е всичко.

Том усети как сърцето му спира и избута Лиз през вратата.

До този момент Дойл не беше пил нищо, в което има краставица и джоджен. Падаше си повече по бирата, а това приличаше по-скоро на лимонада, но по лицата на повечето от присъстващите отсъди, че тъкмо то е любимото им питие.

Беше си избрал прохладно място под едно от най-големите дървета в градината. То го пазеше от слънцето и се чувстваше сравнително освежен. Хамънд и Золхайм стояха недалеч и тихо разговаряха — вероятно за него, ако се съди по косите погледи, които му хвърляха от време на време.

Той огледа моравата и многобройната тълпа в кремави костюми, свободни рокли и с бледи лица. Не харесваше британците особено. Не се смяташе за расист или за привърженик на някоя друга реакционна идея. За да бъдеш расист, трябваше да мразиш една или няколко групи от обществото заради техния етнически произход. Дойл мразеше всички, затова не виждаше нищо нередно.

Остана учуден от доктор Райън. Не очакваше да бъде толкова привлекателна жена. Предполагаше, че Хамънд просто се е възползвал от една доста тъжна и отчаяна стара мома в замяна на малко вътрешна информация. Но доктор Райън изобщо не бе такава — беше дребна и слаба, с много приятно лице и загатваше скрита сексуалност. Това значително подобряваше мнението му за Хамънд. Золхайм излъчваше някакво животинско привличане, а доктор Райън беше нещо съвършено различно, беше истинска жена. Не само щеше да топли леглото ти нощем, но — бе готов да се обзаложи — ще ти приготви и вкусна вечеря. Ако имаше някакъв недостатък, той беше, че е прекалено умна. Нямаше никакво съмнение в това. Ала независимо от интелигентността й, Дойл беше впечатлен.

Преди да се доближат до нея, тримата бяха изчакали да се източи дългата върволица от хора, които искаха да й зададат въпросите си. Когато се озоваха пред Сам, тя все още разговаряше с доктор Дъдли и с доста размъкнат на вид млад мъж, когото наричаше Лиъм.

Изглежда, зарадва се да види Хамънд.

— Боб! — възкликна тя, повдигна се и го целуна по бузата. „Част от «споразумението»“, помисли си Дойл. — Не знаех, че се интересуваш от история на изкуството.

— Само когато и ти си замесена.

— Ласкател!

Дойл се обърна към доктор Дъдли, който все още стоеше до Саманта Райън. Имаха да обсъждат важни и поверителни проблеми и последното нещо, от което имаше нужда, бяха някакви любопитни натрапници, които слухтят наоколо. Със сериозно и открито изражение Ед се вторачи в Дъдли. Накъдето и да погледнеше достолепният изкуствовед, Дойл не сваляше очи от него и видя как първоначално той започна да се чувства неудобно, а после се притесни.

Лиъм наблюдаваше агента с известно презрение. Мразеше копоите, а Дойл очевидно беше такъв. Ирландецът прегърна Дъдли през раменете и го отведе настрани от групата.

— А сега, доктор Дъдли, бихте ли се съгласили с твърдението, че главна предпоставка в ирландското изкуство е схващането за магическата природа на нещата?

Докато се отдалечаваха, Лиъм погледна намръщено Дойл, за да му даде да разбере, че поне той не се бои от него.

След като двамата се отдалечиха, Хамънд насочи вниманието към своите спътници:

— Искам да ти представя агентите Едуард Дойл и Катрин Золхайм от Отдела за изследване на човешкото поведение в щаба на ФБР в Куонтико.

Сам се ръкува с тях.

— Впечатлена съм. Едва ли сте тук заради лекцията ми за изкуството на Ренесанса, затова предполагам, че причината по-скоро е свързана с убийството на Мери Уест.

Тя вдигна поглед към Дойл. Беше едър мъж с червендалесто лице, в зле ушити дрехи и целият бе плувнал в пот.

Той отговори смутено като хлапе, което са хванали да бърка в меда:

— Да, проявявам интерес към този случай.

— Доста голям при това, след като сте прелетели хиляди километри. Има ли нещо, което трябва да знам?

Хамънд се притече на помощ на агента:

— Мисля, че ще е добре да поговорим на по-уединено място.

Сам кимна, тримата взеха питиетата и чиниите със сандвичите си и се отправиха към студентските поляни. Тя избра усамотено място, след като се увери, че има дърво, под което Дойл може да се скрие на сянка. Времето беше великолепно, но макар да й допадаше, определено не се отразяваше добре на всички останали, което съвсем ясно личеше от пълнещите се камери в моргата.