Найджел Маккрери - Предсмъртни писъци

Докато говореше, Марша отново се върна към стъкълцето с люспата от костур. Двете бяха съвършено различни.

— Повечето риби във Великобритания имат обли люспи. Ако се вгледаш внимателно в тази от твоя костур, ще забележиш, че има непрекъснат кръговиден овал и относително гладък ръб. Цветът също ги издава до известна степен. Забележи тънките жълти и черни линии, характерни за костура. Не са много местните риби, които демонстрират такова великолепно синьо.

Тя пак смени стъкълцето с Lepomis.

— А сега погледни още веднъж люспите на рибата-луна. Те са катеноидни. Пръстените са прекъснати от поредица зъбчета в единия край, а повърхността им е много по-неравна.

Все още без да се откъсва от окуляра, Сам я попита:

— Откъде са?

— От южните щати в САЩ, предимно от Алабама и Джорджия. Срещат се често в застояли води покрай блатата. Децата ги ловят за стръв или ги пържат. Малки са и не стават за друго.

Най-сетне Сам вдигна глава.

— Поленът, който откри върху дрехите, е от растението Myrica indora. И то вирее в южните щати: Джорджия, Мисисипи и Алабама.

— Не мога да повярвам, че нашият убиец е дошъл чак от Щатите, без да измие ръцете си нито веднъж.

— Не, но може да ги е пренесъл върху някой предмет, а после отново да са полепнали по него, когато го е използвал.

— Всеки допир ли оставя следи?

Сам разпалено кимна, но Марша не беше напълно убедена.

— Струва ми се невероятно.

— Не е толкова невероятно, колкото ти изглежда. Съществуват и други подобни случаи.

— Може би едно пътешествие да навестим „добрите стари приятели“ би било уместно.

Сам се върна при микроскопа.

— Възможно е. Да видим какво ще стане, като заловят Стречъм.

Марша допи кафето си.

— Ако го заловят.

— Добър вечер и добре дошли в зала „Олд Комбинейшън“ на колежа „Уодингтън“.

Гласът на доктор Дъдли беше плътен, приятен, но гладкото му звучене от време на време биваше нарушавано от неспособността му да произнася „р“. Висок и мършав, той бе типичен изкуствовед — от меките обувки чак до яркочервената си папийонка на точки.

— Тази вечер е събитие и за колежа, и за Обществото по изкуствата. Днес един велик художник ще бъде интерпретиран не от специалист или изкуствовед, а от съдебен патолог.

Той се обърна и леко се поклони на Сам. Тя се усмихна притеснено и се поразмърда на стола си. Макар да бе свикнала да изнася лекции, този път ставаше дума за нещо съвършено различно. Това не бяха студенти по медицина, които слушат лекция от по-компетентен, опитен и квалифициран човек. Аудиторията се състоеше от професионални изкуствоведи, историци и експерти във всякакви области: от пещерните рисунки до Пикасо, от хора, посветили себе си на изкуството. И ето че тя — един дилетант, пристрастен наблюдател — се готвеше да направи анализ на една от най-известните картини в света.

„Алегория с Венера и Купидон“ на Бронзино бе изложена в Националната художествена галерия, откакто Сам се помнеше. Обичаше да седи пред нея и да изследва всяка линия и мазка на четката, докато не опозна картината така задълбочено, както и самата себе си. Не можеше да обясни защо толкова много я харесва, просто я обичаше.

Доктор Дъдли продължи:

— Както повечето от вас знаят, доктор Саманта Райън е съдебният патолог на Кеймбридж и е участвала в разследването на най-дискутираните убийства през последните няколко години. Тази вечер обаче тя ще насочи проницателния си поглед към една от най-великолепните ренесансови творби — „Алегория с Венера и Купидон“ на Бронзино.

Голяма репродукция на картината бе окачена на дъската точно зад катедрата, откъдето говореше той.

— Възгледите на доктор Райън за творбата са колкото дискусионни, толкова и интригуващи, но въпреки това смятам, че болшинството от вас ще ги оценят като вдъхновяващи. Затова без повече официалности ми позволете да ви представя лекторката ни тази вечер — доктор Саманта Райън.

Аудиторията го аплодира, докато седна и й отстъпи мястото, но щом тя се изправи отпред, доктор Дъдли отново стана.

— Моля за извинение, само още две думи…

Сам сключи ръце пред себе си и зачака.

— … След беседата ще има коктейл във Фелоус Гардън, затова, ако запазите въпросите си дотогава, смятам, че би било по-полезно и със сигурност по-прохладно. Благодаря ви.

Той извинително вдигна ръка към Сам и седна на мястото си.

Тя застана на катедрата и отпи вода от чашата, поставена на малка масичка отстрани. Огледа залата. Беше препълнена, имаше повече от двеста души, които седяха или стояха на всевъзможни места. Чудеше се какво ли ще си помислят за нея. Забеляза Хамънд на предните редове. До него седеше изключително привлекателна млада жена на около тридесет години, а до нея — едър, тромав мъж, вероятно над петдесетте. Кой знае защо, стори й се, че тримата са дошли заедно. Два реда зад тях седеше Лиъм. Зарадва се, че е дошъл. Така имаше поне едно приятелско лице, върху което да се съсредоточи.