Найджел Маккрери - Предсмъртни писъци

Дойл не искаше да кръстосва шпаги с още една умна жена. Те го притесняваха, притежаваха необикновената способност да виждат право в душата му, а това не му харесваше. Съпругата му беше умна. Превърна живота му в истински ад в продължение на цели двадесет години, а след това го напусна. Ето такива бяха умните жени. Трябваше много да внимава.

— Може би ще е по-добре да уредите срещата — обърна се той към Хамънд. — Когато и да е през седмицата.

— Ще видя какво мога да направя.

Агентът кимна в знак на благодарност. Робърт си даде сметка, че това е първият път, откакто се бяха запознали, когато този мъж се държи учтиво. Бележеше напредък.

— Имаше ли нещо необичайно, различно, неочаквано в бараката? — попита Дойл.

— Става дума за убийство, затова според мен повечето неща бяха необичайни. Обърнатата подкова?

Хамънд разбираше, че се опитва да измъкне нещо от него, без самият той да издава почти нищо.

— Не, това го очаквах. Нещо друго? Някакво писмо? Или бележка?

— Не, нищо подобно, доколкото знам. Местната полиция щеше да знае, ако е имало нещо такова.

Този път в гласа на Хамънд прозвуча колебание и Золхайм, и Дойл го усетиха. Той лъжеше и двамата агенти го разбраха, но в момента не знаеха защо. Ед реши да остави нещата така и да види какво ще стане по-нататък. Смени темата:

— Може ли да се срещнем с двамата души от охраната, които са открили тялото?

— Изпратих да ги повикат, когато излизахме от кабинета ми. Вече трябва да са там. Ще ви придружа.

— Ние — Дойл посочи и колежката си — бихме предпочели да се срещнем с тях насаме. Имате ли нещо против?

Робърт усети, че започва да се изнервя. Това не му беше присъщо, не му прилягаше и той се опита да го прикрие. Надяваше се да не са забелязали колебанието му. Трябваше да се подготви по-добре.

— Не, разбира се. След като приключите, потърсете ме в кабинета на полковник Къли.

Той козирува и пъргаво се отдалечи.

Золхайм и Дойл се спогледаха. Нещо не беше наред.

Денят беше великолепен и за радост на Сам всички му се наслаждаваха. Когато Уин се върна заедно с майка им, тъкмо допиваха кафето и се готвеха да събират багажа. Уин повика Рики и Трейси, които се приближиха към тях от брега и хвърлиха въдицата на дъното на лодката. Бяха останали пет-шест сандвича и Сам ги предложи на племенника си:

— Изяж ги или ги дай на патиците.

— На патиците ли? След като има подрастващ младеж като мен? Никакъв шанс.

Той протегна ръка и загреба по-голямата част от съдържанието на чинията само с едно движение. Тъкмо когато оттегляше ръката си, Сам го забеляза. Появи се само за секунда, просто проблясък като слънчево зайче. Тя веднага го разпозна и уплашена да не го изгуби, пусна чинията, която държеше, и сграбчи китката на Рики. Движението й беше толкова рязко и неочаквано, че момчето направо се изуми.

— Добре, добре — запротестира. — Ще ги дам на патиците. Не съм чак толкова гладен.

— За бога, Рики, не мърдай!

Все още здраво стиснала китката му, тя го дръпна към кошницата за пикник. Племенникът й беше озадачен и погледна към майка си за помощ.

Уин беше толкова учудена от постъпката на сестра си, колкото всички останали, затова попита:

— Какво има, Сам?

Цялото семейство наблюдаваше странния спектакъл. Когато стигнаха до кошницата за пикник, Сам се наведе над нея, измъкна чист нож и изстърга кожата на ръката на Рики. Той затвори очи и погледна на другата страна, очаквайки леля му всеки момент да го прободе.

— Не мърдай, Рики. Има нещо на ръката ти.

Младежът наистина започваше да се плаши: изражението на леля му показваше, че това не е шега. Тя прокара ножа по китката му няколко пъти, преди най-сетне да го освободи. Очевидно доволна, внимателно огледа повърхността на ножа, докато откри каквото търсеше.

Показа го на Рики и попита:

— Какво според теб е това?

Когато тя навря ножа под носа му, племенникът й отстъпи назад, сякаш уплашен нещо да не скочи от повърхността на острието и да го ухапе. Събрал смелост да погледне по-отблизо, не забеляза абсолютно нищо.

— Не виждам нищо.

Сам изви ножа леко настрана, така че светлината да огрее ръба му.

— Тези малки сребристи частици на върха. Знаеш ли какво представляват?

Рики се учуди, че „извънредно умната“ му леля му задава подобен тъп въпрос.

— Разбира се, че знам.

— Е — нетърпеливо каза тя, — какво са?

— Рибени люспи, най-вероятно от костура, който хванах. Понякога полепват по ръцете. — Замисли се за момент. — Но не са опасни, нали?