Найджел Маккрери - Предсмъртни писъци

Когато Рики и Трейси се отдалечиха, Сам, Уин и Лиъм започнаха да си припомнят живота си в Белфаст. Помнеха забележително много неща. Хора, места, смешни случки. Сам се смя до сълзи. Най-накрая Уин се изправи и реши да поразходи майка им по брега.

Хвана възрастната жена за ръка, обърна се към Сам и каза:

— Знаеш ли, понякога се чудя какво става в главата й. Тя също говори за едно време, като че ли все още се намира там и чака татко да се върне у дома.

— Може и така да е. Това бяха най-щастливите й дни.

Когато двете се отдалечиха, Сам се изправи, остави Лиъм да отпива от бирата си, замислено загледан след сестра й, спусна се по полегатия скалист склон и слезе при младежите.

— Кълве ли?

Рики вдигна голяма риба, която все още се мяташе в ръцете му.

— Хванах един костур. Бива си го, нали?

— Какво ще го правиш?

— Ще го пусна във водата, когато приключа.

— Няма ли да го сготвим на лагерния огън?

— Друг път, но май скоро доста често ще правя това.

— Защо?

— Ами защото ние… — направи знак към Трейси — … заминаваме. Мама не ти ли каза?

— Не. Къде заминавате?

— На околосветско пътешествие с раници. Ще бъде забавно.

Сам си помисли, че Рики трудно намира дори пътя към къщата й. Мисълта, че ще кръстосва земното кълбо, като се ориентира само по картата и звездите, я изпълни с тревога и дори с паника.

— Но вие сте още малки!

— Аз съм на деветнадесет. Според мама, на тази възраст ти вече си била излязла от къщи.

— Беше различно. Заминах за университета, а не за някоя забравена от бога страна в пустошта. Как ще се оправите с парите?

— Имам спестявания. Ще ни стигнат горе-долу.

— Горе-долу ли? Имаш нужда от всяко пени. Ами ако закъсате някъде, ако се разболеете или се изгубите? Хиляди неща могат да се объркат.

— Бащата на Трейси е в застрахователния бизнес. Урежда ни някаква полица, така че всичко ще бъде наред.

Сам искаше да го сграбчи, да го прегърне и да му каже, че не бива да заминава, но разбра, че ще е безполезно. Знаеше, че това ще му се отрази благотворно, но се боеше за него.

Рики хвърли костура обратно в реката, той цопна във водата и Сам го видя да отплува и да изчезва в зелените й дълбини.

Племенникът й обгърна раменете й, сякаш прочете мислите й.

— Всичко ще бъде наред, лельо Сам, наистина. Трябва да го направя, за да проверя дали ще се справя. Така ще стана истински мъж. Ще се върна съвършено различен.

— Само се върни — погали го по косата тя.

Въпреки всичките му недостатъци, го чувстваше почти като собствен син и се безпокоеше за него толкова много, като че ли наистина беше нейно дете…

Хамънд придружи двамата си гости през територията на базата до складовата барака, където бе открито тялото на Мери Уест. Мястото все още бе отцепено и охранявано от пазач, който обикаляше из целия периметър и държеше настрана всички нарушители и зяпачи. Щом видя майора, войникът се изпъна и уставно козирува. Хамънд отвърна на поздрава му, след това повдигна лентата и придружителите му се мушнаха отдолу.

Дойл се втренчи в бараката, след това бавно огледа района около нея, преценявайки всичко, и достигна до някои заключения.

— Използвахме я като склад за старо спортно оборудване — обясни Робърт. — Счупени или овехтели уреди.

— Заключваше ли се?

— Би трябвало, но ключалката се повреди преди известно време и всички си казахме: „Че кой ще краде вехтории?“, затова не я ремонтирахме.

Ед се заклатушка към бараката. Золхайм понечи да го последва, но той вдигна ръка и я възпря:

— Почакай тук. Предполагам, че и бездруго твърде много хора са оставили мръсните си отпечатъци навсякъде.

Тя се подчини. От опит знаеше, че няма полза да спори. Освен да легне с Дойл — мисъл, която я отвращаваше — бе сторила всичко възможно, за да го предразположи да стане по-сговорчив и открит, но той беше дърто враждебно копеле, чийто живот се въртеше единствено около работата му. А и знаеше, че я възприема по-скоро като съперник, отколкото като колега, и не би се поколебал да й подлее вода, ако му се удадеше възможност. Е, тя също владееше тази игра…

Наблюдаваше го как бавно оглежда покрива, стените и земята около бараката. Той винаги носеше със себе си фотоапарат и заснемаше всичко. Не знаеше какво точно снима, нито пък защо, а вероятно никога нямаше и да узнае. След това Дойл изследва всяка педя от района около бараката, включително и осветлението, и направи още снимки.

Хамънд пристъпи напред, застана до нея и я изгледа изпод излъсканата до блясък козирка на фуражката си.