Найджел Маккрери - Предсмъртни писъци

Хамънд поклати глава:

— Не, никой. Честно казано, бяхме малко изненадани, че ФБР проявява интерес към убийство, извършено толкова далеч от Щатите.

Дори да лъжеше, Дойл не успя да го долови. Отново се отпусна на стола си.

Робърт подаде на агента доклада на доктор Райън, личното досие на Стречъм и всички показания, които бяха взети от служителите в базата, но това, изглежда, не го задоволи.

— Тук ли са всички свидетелски показания, с които разполагате?

— Останалите са при местната полиция.

— Имаме ли копия?

Хамънд отново поклати глава.

— И защо?

Тонът на Дойл не допадна на Боб, но той учтиво му отговори:

— Това е работа на местната полиция. Случаят е извън нашата юрисдикция.

— Има ли някаква възможност да ги видим?

— Ще попитам, но те ще искат да разберат причината.

— Какво ще ми кажете за двамата служители от охраната, които са открили тялото?

— Разполагам с показанията им. Ако искате, ще уредя да ги разпитате.

— Направете го, ако обичате.

Майорът кимна и Дойл отново се задълбочи в документите, без да каже и дума в знак на благодарност. Първо прегледа доклада на патолога от аутопсията на тялото на Мери Уест, като от време на време поспираше и изучаваше по-задълбочено някоя негова част, записваше си нещо в малък черен бележник и след това подаваше страницата на Золхайм. Тя бързо изчиташе всеки лист, връщаше го отново в папката и чакаше партньора си да й подаде следващия. Хамънд си помисли, че тя не изглежда особено въодушевена: като че ли смяташе включването им в случая за безполезно.

Дойл вдигна поглед от папката.

— Не виждам никакви снимки към доклада за аутопсията.

— Документът ми беше даден неофициално от доктор Райън. Тя е един от съдебните патолози. Имаме уговорка да…

„Значи тя , а?“, помисли си Ед. Питаше се какво точно означава „уговорка“ — вероятно, че той спи с нея. Не харесваше хора като Хамънд, бяха някак твърде зализани. От собствен опит знаеше, че такива мъже са само форма без никакво съдържание. Фактът, че майорът не бе успял да вземе показанията от британската полиция, само потвърждаваше убеждението му. Освен това не харесваше и начина, по който Хамънд се държеше със Золхайм. Тя беше тук, за да работи, а не да разглежда забележителностите с някакъв похотлив майор от военновъздушните сили. Трябваше да й каже една-две приказки насаме. А ако Хамънд междувременно опиташе това-онова, щеше здравата да си изпати.

Дойл продължи:

— Има ли някакъв шанс да видим тялото?

— Би било трудно — искам да кажа, без знанието на местната полиция. Ако се нуждаете от съдействието им, смятам, че ще се наложи да им кажете защо сте тук.

— Споменахте, че имате уговорка с тази доктор Райън. Не бихте ли могли да уредите да видим тялото неофициално? Сигурен съм, че ще успеете да й се отблагодарите по-късно.

От думите на агента лъхаше сарказъм и Робърт усети, че започва все по-силно да се ядосва. Парира удара му.

— Смятам, че доктор Райън вече рискува достатъчно — заяви той. — Не искам да видя как главата й хвръква. Освен това не желая да застрашавате добрите ми отношения с местната полиция. Това не е единственият случай, по който сме работили заедно, и до този момент всичко е вървяло добре.

Но Дойл не се предаваше лесно.

— Вижте какво можете да направите. Сигурен съм, че във Вашингтон ще го оценят.

Хамънд знаеше, че агентът го баламосва, но не беше сигурен докъде се простира реалното му влияние в политическите среди.

Най-сетне Дойл затвори папката и се облегна на стола си.

— Сега бих искал да ми покажете местопрестъплението, ако това не ви затруднява.

Робърт се примири. Очевидно го очакваше още един тежък ден.

Саманта си помисли, че пътуването покрай Бакс и след това до Грантчестър е едно от най-приятните в Англия. Грантчестър беше едно от любимите й места в страната, известно с големите си красиви села. Беше прославено от поета Рупърт Брук в „Домът на стария викарий в Грантчестър“. Той бе бил един от прекрасните млади хора на своето време и бе загинал млад и известен в сражението при Галиполи през 1915 година.

Пътуването им отне около час. Когато слязоха на брега, разпънаха постелките и подредиха отгоре храната и напитките. Още преди да успеят да напълнят чиниите, Рики и Трейси награбиха сандвичи и пържени картофки и ги отнесоха на брега на реката, където младежът бе оставил въдицата си. Сам не беше сигурна, че риболовът е разрешен в този сезон, но те изглеждаха много щастливи и тя реши да ги остави на мира.