Найджел Маккрери - Предсмъртни писъци

Тези и още много други мисли се въртяха в главата й отново и отново, докато анализираше себе си, Том и начина, по който бе устроено обществото. Опита да се утеши и си купи нова лятна рокля, но не помогна особено. Неволно й се прииска да я покаже на Том, но после се ядоса на себе си. Занемари дори скъпоценната си градина, а никога преди не бе допускала това да се случи. Беше толкова жалка. Държеше се като ученичка, която току-що е скъсала с първия си приятел и е решила да превърне раздялата в покъртителна трагедия.

Наистина трябваше да се стегне. Знаеше, че болката ще отшуми, но засега… Разстройваше се дори при вида на дънера в дъното на градината, затова реши да го махне и да сложи на мястото му дървена пейка. Днес щяха да идват работници, за да го изкоренят, и тя беше доволна, че няма да е у дома и да гледа.

Лиъм нахлу в кухнята с все още влажна коса и прекъсна мислите й:

— Хайде, готова ли си? Закъсняваме.

„И това е човек, който е станал едва преди половин час“, помисли си Сам.

Лиъм грабна хладилната чанта и кошницата, запъти се към входната врата, като едва не настъпи Шоу, и забълва проклятия по адрес на всички котки по света. Тя взе останалите чанти и го последва.

Поне денят беше наистина прекрасен. Въздухът беше свеж и ухаеше на лято, слънцето грееше, а на небето нямаше нито едно облаче. Сам метна чантите в багажника, отвори люка на колата, настроението й се повиши и тя реши, че може би в края на краищата ще прекара приятно.

След като паркираха колата в Ню Корт, двамата прекосиха обратно вътрешния двор и се отправиха към моста „Тринити“. Точно преди него свърнаха вляво по тесен черен път, който вървеше успоредно на реката и ги отведе до дървените бараки за лодки на колежа „Тринити“.

Другите от семейството вече бяха тук. Рики седеше на брега с последната си приятелка Трейси, хвърляше камъни надалеч във водата и наблюдаваше образуващите се концентрични кръгове. Майката на Сам седеше на стар пластмасов стол под сянката на върба, чиито клони се спускаха около нея и докосваха водата. Беше облечена в най-хубавите си дрехи и носеше сламена шапка с широка периферия. За последен път Сам я бе виждала с тази шапка на сватбата на Уин преди доста години. Тогава й стоеше ужасно, сега също бе така. И все пак от шапката имаше полза.

От друга страна, Уин изглеждаше прекрасно. Сам не я бе виждала от няколко седмици. Знаеше, че сестра й пази диета, но тя наистина бе отслабнала чувствително, освен това бе изсветлила и подстригала косата си. И роклята й на цветя в пастелни тонове очевидно беше нова.

Сам я целуна и каза:

— Изглеждаш фантастично.

Отстъпи назад и я огледа с възхищение, а Уин се завъртя и отбеляза:

— Дванадесети размер, при това ми е съвсем свободна.

Задоволството й извика усмивка върху устните на Сам:

— Скоро пак ще започнеш да носиш дрехите ми.

— Да нося дрехите ти ли? Доколкото си спомням, ти взимаше назаем моите. Къде е Том? Мислех, че ще дойде.

За миг Сам се обърка и потърси някакво не съвсем скалъпено извинение, защото не искаше да разкаже случилото се на сестра си. Не беше готова да дава обяснения, все още не.

Спаси я Лиъм, който внезапно изникна иззад ъгъла на навеса за лодки и възхитено възкликна:

— Дванадесети размер ли? Според мен си по-скоро десети.

— Глас от миналото, малко възмъжал и все още толкова…

— Очарователен? — прекъсна я той с целувка.

— Нещо подобно — усмихна се тя и отвърна на целувката му.

Лиъм я вдигна и я завъртя.

— Толкова се радвам да те видя отново, Уин Райън. Мили боже, все още мога да те обхвана с ръце!

Уин се заля от смях. За пръв път от много години Сам чуваше сестра си да се смее чистосърдечно. Радваше се, че двамата се разбират, защото не беше сигурна, че ще успеят. Лиъм беше първият приятел на Сам, но понеже той беше протестант, а тя — католичка, двете семейства неумолимо се противопоставиха на връзката им. Майката на Лиъм дори бе наела частен детектив да ги следи. Когато ги спипа, той се обади на родителите му и те се появиха заедно с майката на Сам.

Изпратиха Лиъм в пансион в Англия. Беше трудно да поддържат връзка, но с помощта на приятели успяваха да си разменят по някоя картичка или писмо. Години по-късно, когато Сам учеше в университета и двамата бяха независими от влиянието на родителите си, успяха отново да се срещнат.

Опитаха се да възобновят връзката си, но страстта бе угаснала. Времето бе ги променило, бяха станали други хора, а невинността на младостта бе заменена от реализма на зараждащата се зрелост. И двамата разбираха, че никога няма да бъде същото и понеже вече бяха „зрели“ възрастни, решиха да останат приятели.