Найджел Маккрери - Предсмъртни писъци

— Вече сме стигнали твърде далеч. Не е нужно да водим този разговор. Би трябвало да искаш да сме заедно и без него.

— Наистина искам да сме заедно, иначе не бих…

— Тогава се омъжи за мен, нека да създадем деца и семейство, свое семейство. Защото аз искам точно това.

Тя преглътна мъчително. Мислите й препускаха, опитваше се да реши какво да стори, какво да каже, да намери някакво решение, някакъв компромис.

Том я погледна и сякаш прочете мислите й.

— Няма нищо. Не се паникьосвай.

Незабавното вникване в проблема й я свари неподготвена.

— Не се паникьосвам.

— Напротив. Чета го в очите ти. Дори да се съгласиш сега, по-късно ще съжаляваш, а тогава ще бъде много трудно. Ние просто сме различни. Ти имаш нужда от нещо друго. И така двамата стигнахме до края.

— Съжалявам. Аз съм виновна.

— Никой не е виновен. Просто сме такива хора.

Сам се опитваше да разбере какво става:

— Друга ли има?

— Не — излъга той, — няма друга. Всичко беше прекрасно. Никога няма да го забравя.

Тя кимна, твърде разстроена, за да продума. Част от нея копнееше да го прегърне и да се съгласи с всичко, което пожелае, но друга част знаеше, че той има право. Ако беше използвала времето, за да обмисли сериозно отношенията им напоследък, както бе направил Том, щеше да достигне до същото заключение като него, но тя, както винаги, бе погълната от работата си, която бе интересна и завладяваща. Връзката им бе достатъчно удобна, за да се нуждае от по-задълбочен анализ, затова и не беше го направила. Незначителните спречквания, белязали отношенията им напоследък, не бяха повлияли на чувствата й дотолкова, че да й попречат да се концентрира върху работата си, затова тя пренебрегна предупредителните сигнали.

Том стана и погледна към нея.

— Е, до скоро.

Тя само кимна, решена да запази контрол върху чувствата си. Не искаше да го наблюдава как се отдалечава и вместо това зарея поглед към далечните гори през пелената от сълзи в очите си.

Когато зави покрай ъгъла на къщата, Том се размина с Лиъм, който отиваше в обратна посока. Кимна, но не продума, защото се боеше от онова, което можеше да каже.

Лиъм се опита да подхване разговор:

— Дали Сам не е в…

Том не му обърна внимание, подмина го, качи се в колата си и потегли.

Лиъм заобиколи и отиде в градината. Погледна към края на пътечката и видя Сам в дъното, заровила пръсти в косите си. Отправи се натам, седна до нея на дънера и обгърна раменете й. Досещаше се какво се е случило.

— Разстрои ли те това страшилище?

Сам поклати глава:

— По-скоро аз разстроих страшилището. Какво, по дяволите, правя с живота си, Лиъм? Какво, по дяволите, правя?

Тя зарови лице в рамото му и той я притисна още по-силно. Неведнъж се бе чувствал по същия начин и знаеше, че нищо не може да каже или да направи. Тя просто трябваше да излее всичко навън и да намери някакво решение, когато му дойде времето.

Франк Стречъм наблюдаваше как съпругата му навива ръкава на лятната си рокля и отдолу се показва бялата й пълна ръка. Все още беше шокирана и не бе в състояние да схване напълно важността на информацията за сина им, която двамата федерални агенти току-що им бяха съобщили.

Бяха женени от почти тридесет години и той никога досега не я бе виждал в такова състояние. Лицето й бе пребледняло, мило и неподвижно, сякаш преминаваше през живота, без в действителност да го усеща. Знаеше, че трябва да бъде силен за двама. Агентът на ФБР до него решително, но внимателно мушна иглата в плътта му и спринцовката бавно започна да се пълни с кръв. Не беше болезнено и приключи за секунди. Дезинфекцираха мястото на убождането и поставиха отгоре лепенка. Когато свършиха, Франк се изправи, седна до жена си на диванчето, взе ръката й в своята и леко я загали.

Денят бе започнал добре. Той най-сетне се накани да поправи оградата пред къщата, а Хелън печеше сладки и готвеше в кухнята, очаквайки неделния ден, когато цялото семейство се събираше в дома им. Имаха трима синове и две дъщери. Най-малкият — Рей, беше единственият далеч от дома, но следващата година щеше да се върне, а и поддържаше редовно връзка с тях чрез писма и по телефона. Останалите им деца живееха наблизо, редовно ги посещаваха и им водеха внуците, които бяха най-важното нещо за тях в момента. Най-съкровената надежда на Франк и Хелън беше да живеят достатъчно дълго, за да видят как децата порастват и дори да станат прабаба и прадядо.

Двамата агенти от ФБР пристигнаха по обяд заедно с местния шериф Ед Чиасон — добър човек и дългогодишен познат на семейството. Представи ги един на друг и всички заедно влязоха в къщата. Когато агентите им разказаха за убийството и за предполагаемата роля на сина им в него, Хелън стана смъртнобледа и едва не припадна.