Найджел Маккрери - Предсмъртни писъци

Сам отвори чантата си и извади една от снимките с тюркоазената пластинка, която бе намерила върху тялото на Мери Уест.

— Открих това върху трупа. Никога не съм виждала подобно нещо. Какво смятате, че е?

Осбърн внимателно го разгледа, като вдигна очилата от носа си, за да вижда по-добре.

— Май си намерила крилцата на някоя малка фея. Къде е останалата част от нея?

Сам се усмихна:

— И аз бих искала да знам.

Той продължи да го разглежда още няколко минути.

— Съжалявам, не мога да помогна. Със сигурност не е част от растение. Вероятно е от животно, но е възможно и да не е.

Той сви рамене и върна снимката на Сам. Тя я погледна още веднъж, преди да я прибере в чантата си, и се зачуди кого, за бога, да попита.

Движението около летище Гатуик беше натоварено, както винаги, и Хамънд просто преминаваше от лента в лента. Тръгна достатъчно рано и би трябвало да пристигне най-спокойно, дори да му остане време за кафе. Обаче беше забравил да предвиди обичайния безпорядък на уличните ремонти, катастрофите и британските камиони, които по някаква неизвестна причина опасно често изсипваха товара си където им падне.

Вече се бе стъмнило и той бе закъснял с повече от час, когато най-сетне навря колата си в един от големите неприветливи многоетажни паркинги и забързано закрачи към салона за международни полети. Тъй като нямаше представа как изглеждат двамата агенти и не искаше да стои като шофьор на някаква компания, който държи табелка със съответните имена, Хамънд остана с униформа и се надяваше, че няма да има още много офицери от военновъздушните сили на САЩ на летището.

Вдигна поглед към информационното табло с надеждата полетът да е закъснял. Често се случваше, затова все още имаше шанс да не се изложи. Но не му провървя: самолетът бе пристигнал навреме и дори по-рано, което беше най-малкото невероятно. Изглежда, днес просто нямаше късмет. Пътниците сигурно бяха излезли преди доста време и неговите гости или го чакаха някъде из летището, или вече го бяха напуснали и се бяха отправили към Кеймбридж. Огледа хората, които седяха или стояха в чакалнята с надеждата двама от тях да му махнат, да се доближат към него или да му дадат някакъв знак, че са пасажерите, които бе дошъл да посрещне. И този път не му провървя. Усети, че скърца със зъби. Беше му станало навик да прави така, когато е разтревожен или напрегнат. Предвид събитията напоследък беше учудващо, че изобщо са му останали зъби.

Тъкмо смяташе да остави съобщение на информацията и да си тръгне към базата, когато някой силно го потупа по лявото рамо.

— Майор Хамънд?

Веднага разбра, че са те. Гласът беше тежък и провлачен, с осезаем южняшки носов изговор. Боб се обърна и се озова лице в лице с едър мъж, висок почти два метра и сякаш точно толкова широк.

Мъжът протегна голямата си ръка:

— Едуард Дойл от ФБР. Вие сигурно сте майор Хамънд.

Двамата се здрависаха. Ръкостискането на Дойл беше учудващо силно дори за толкова едър човек като него, сякаш вече се опитваше недвусмислено да покаже кой ще командва парада.

Хамънд издърпа ръката си.

— Да. Униформата ме издава, нали?

Опита да се усмихне, но агентът не му отвърна със същото. Знаеше, че Дойл си играе с него. Нали беше психолог, подобни експерименти бяха неговата специалност. Робърт не можеше да направи кой знае какво по този въпрос, затова реши да не обръща внимание и по-късно да се включи в играта.

— Извинете, че закъснях. Движението тук е толкова ужасно, колкото и в Лос Анджелис.

Лицето на Дойл остана безизразно. Явно извиненията не го интересуваха. Той представи партньорката си:

— Това е агент Катрин Золхайм. Ще работи с нас по този случай.

Каза го така, сякаш смяташе присъствието й за нежелано.

Отначало Хамънд не я забеляза, защото грамадната фигура на Дойл я закриваше, но в мига, в който тя се подаде иззад гърба на партньора си, майорът остана дълбоко впечатлен. Полетът от Щатите беше дълъг и повечето хора слизаха от самолета уморени и доста смачкани. Но не и тази млада жена. Изглеждаше спретната и свежа, сякаш току-що бе излязла от апартамента си на път за работа. Освен това беше красива, висока и елегантна и всичко — от дрехите до косата и грима — беше точно на мястото си и оказваше максимално въздействие.

Той се пресегна и се ръкува с нея:

— Майор Хамънд. Радвам се да се запознаем.

Тя топло му се усмихна.

— И аз се радвам. Униформата ви стои много добре.

Самоувереността и приятното й открито държане бяха в пълна противоположност с начумерения Дойл и Робърт искрено се учуди. Разгледа я по-внимателно. Лицето й беше свежо и гладко, а очите й имаха най-бистрия син цвят, който бе виждал някога. Той потъна в тях и задържа ръката й по-дълго от допустимото, ала тя лекичко, но категорично я издърпа. Хамънд осъзна какво е направил и смутено отстъпи. Бързо се съвзе и каза: