Найджел Маккрери - Предсмъртни писъци

— Уредих да отседнете в офицерския блок по време на престоя ви в базата. Условията са доста добри, по-добри, отколкото в повечето хотели. Мисля, че ще ви бъде удобно. Имате ли багаж?

— На количката е — отвърна Дойл. — Ще отида да го взема. Къде е колата ви?

— Точно отсреща. Само на няколко минути път пеш.

Агентът кимна и отиде да докара багажа. Робърт забеляза, че той по-скоро се клатушка, а не върви.

— Не е много разговорлив — извинително каза Катрин.

— Но се държи на висота.

Золхайм изразително повдигна вежди. Двамата се обърнаха и се загледаха в Дойл, който бавно си проправяше път към тях.

Докато спираше на алеята пред дома си, Сам видя колата на Том, паркирана пред входната врата, но самият той не се мяркаше никъде. Зарадва се, че Лиъм е в Кеймбридж и не е бил в къщата при пристигането на детектива. Съмняваше се, че чувството му за хумор ще бъде в унисон с настроението на Том, а това най-вероятно би довело до допълнителни усложнения, от които тя не се нуждаеше.

Паркира до воксхола на Том и излезе от колата си. Машинално докосна капака на автомобила му, докато минаваше покрай него. Беше все още топъл, явно бе пристигнал неотдавна. „Време е за целувка и сдобряване“, помисли си тя. Вдигна Шоу, който, както обикновено, се навърташе до вратата в очакване да бъде нахранен, и влезе вътре. От известно време Адамс имаше ключ от къщата й и Сам предположи, че сигурно се е излегнал някъде вътре, затова се провикна:

— Том, Том, тук ли си? Къде си?

Никакъв отговор. Тя прекоси коридора, отиде в кухнята и погледна през прозореца. Видя го седнал на един пън в дъното на градината, загледан към полето и горите отвъд.

Приближи се към него по плочестата пътека.

— Отдавна не сме се виждали. Къде се изгуби?

Седна до него на дънера и го целуна по бузата.

Той й се усмихна.

— Помниш ли този пън? Тук те целунах за първи път.

— Почти ме целуна. Помня, че Фармър се обади и ти ме заряза безпомощна и сама в голямата студена тъмна градина.

— Така е, спомням си. Знаех, че си голямо момиче и можеш да се грижиш за себе си.

— За първи път ме целуна, когато дойде да ме вземеш от болницата.

Том кимна:

— Хубав спомен, хубава целувка.

Сам проследи погледа му през полята към гората. Познаваше го достатъчно, за да разбере, че просто бъбри, а в действителност си е наумил нещо много по-сериозно. Реши да не чака повече:

— Е, какъв е проблемът?

Той сви рамене, като че ли не му се говореше за това.

Тя се опита да налучка:

— Лиъм ми е просто приятел, човек от миналото ми, който се появява от време на време. Между нас няма нищо.

Том вдигна едно камъче и го запрати към дървената ограда около градината.

— Всъщност не става дума за него, макар той да ме накара да си отворя очите за действителността.

Сам го погледна, но той я отбягваше. Изведнъж я обзе тревога, дори паника. Знаеше какво точно има предвид той, но все още не бе готова да го признае.

— И каква е тази действителност?

Той се обърна към нея:

— Ние. Връзката ни не се развива наникъде и няма вероятност това да стане, нали?

— Аз съм щастлива и така.

Гласът му стана по-твърд:

— Но аз не съм. Имам нужда от повече. Може и да го смяташ за егоистично от моя страна, но така се чувствам.

Сам се улови, че задава въпроси, чиито отговори вече знаеше.

— Какво имаш предвид под „повече“?

Той се извърна към нея изцяло, сякаш искаше да подчертае думите си:

— Желая да съм с теб през цялото време, не само през уикендите и свободните ти дни. Искам да се връщам у дома при теб или да бъда там, когато ти се прибираш. Да се събуждам до теб, да спя с теб, да се храня с теб…

Тя му се усмихна:

— Сигурен ли си, че това е добра идея, като се има предвид колко често съм на повикване?

Не последва усмивка в отговор.

— Не се шегувам.

— Извинявай, не исках да прозвучи пренебрежително.

— Напротив. Ти си точно такава в отношенията си с хората. Държиш се хладно и винаги на една ръка разстояние. Нищо твърде сериозно, никакво обвързване, нищо, което би могло да застраши скъпоценната ти кариера или начина на живот.

Настана напрегнато мълчание. За пръв път Сам не знаеше какво да каже. Не искаше да го загуби. С него беше щастлива и се чувстваше удобно. Най-сетне се чу да казва, сякаш подсъзнанието движеше устните й:

— Можеш да се нанесеш тук, ако искаш, да останеш за постоянно, да живеем заедно.

Беше отстъпка, която никога не бе предполагала, че ще направи, но знаеше, че дори и сега не му предлага пълно обвързване. За миг Том се взря дълбоко в очите й и тя помисли, че се готви да я целуне, преди да я грабне на ръце, да я люби и след това да започне да обсъжда общите им планове. Но грешеше.