Найджел Маккрери - Предсмъртни писъци

Добре че и Чиасон бе тук. Макар да беше шериф, бе познат и приятел, а в този момент те се нуждаеха точно от това. Той вече бе уведомил най-големия им син — Ейбрахам, който живееше на трийсетина километра от тях. Ейбрахам пътуваше насам.

Разстроиха се не толкова от ужасната история, която им разказаха агентите на ФБР, но и от силното чувство на вина. Те бяха отгледали и възпитали Рей и щом бе станал убиец, значи грешката бе тяхна. Франк просто не можеше да го проумее. Беше нужно време, за да възприемат истинското измерение на страховития разказ, който бяха чули, а когато това стана, просто не бяха в състояние да го понесат.

Хелън притихна, стана безчувствена за всичко наоколо и само седеше с широко отворени очи. Франк установи, че отново и отново си задава едни и същи въпроси, понеже разумът му отказваше да приеме чутото. Макар да бяха казали, че Рей е само заподозрян в убийството, от тона на двамата агенти стана ясно, че той е единственият заподозрян и че те са едва ли не напълно сигурни във вината му.

Рей сякаш беше последният човек на земята, който би извършил подобно нещо, но после Франк си каза, че ако убийците се разпознаваха толкова лесно, просто нямаше да има такива. Опитваше се да владее чувствата си и да подхожда разумно, но не беше лесно. Като дете Рей беше малко буен, но в това нямаше нищо смущаващо. Никога не бе имал съприкосновение с полицията и доколкото знаеха, никога не бе взимал наркотици. Изразходваше голяма част от енергията си в спорта — играеше и в бейзболния, и във футболния отбор на колежа си — и цялото семейство се гордееше с него. Тъкмо шериф Чиасон помогна на Рей да постъпи във Военновъздушните сили. Устроиха тържество, на което дойде и Ед със съпругата си. Беше голям ден за всички.

А сега това. Претърсиха стаята му и дори взеха няколко тетрадки на Рей от училище. Задаваха им какви ли не въпроси — не само във връзка с убийството в Англия, а и за други убийства, които са били извършени в Щатите. Имал ли е дневник? Как е протичал животът му? Нормални сексуални връзки ли е имал? Поискаха имената и адресите на негови предишни приятелки. Имаха наглостта дори да ги попитат дали Рей е бил сексуално малтретиран или бит като дете. За какво се мислеха тези хора?

Ед ги успокояваше, но гневът на Франк все повече растеше. Накрая федералните агенти поискаха да им вземат кръв за някакви кръстосани ДНК изследвания и така веднъж завинаги да докажат вината на Рей. Отначало бащата не беше съгласен: не желаеше да им помогне да хвърлят сина му в затвора. Но след това Ед им обясни, че по този начин е възможно да се докаже невинността на Рей, и ги убеди да съдействат. Франк се замисли за убитото момиче и — за свое собствено учудване и ужас — се ядоса, че е имала глупостта да се остави да я убият и да забърка сина им във всичко това.

Сам опитваше да се съсредоточи. Изготви дълъг списък с нещата от първа необходимост и ги отмяташе едно по едно, докато ги опаковаше за пикника.

Върху кухненската маса стоеше малка хладилна чанта, пълна с високи шарени кутийки вносна бира, която Лиъм, изглежда, много обичаше. Златистозелената торба на Сам от „Хародс“ беше облегната на чантата, разкривена и обезформена от термосите с чай и кафе, безразборно натъпкани вътре. Най-сетне там беше и поовехтялата елегантна плетена кошница за пикник, в която между сандвичите, салатите и ягодите бяха подредени чиниите и приборите. Сам отметна в списъка последните няколко неща и вече бе напълно готова.

Не й се ходеше, но бяха планирали пикника отпреди седмици и щеше да подведе цялото семейство, ако не отидеше. Онова, което наистина й се искаше да направи, бе да се потопи в самотата и покоя на градината си. Имаше нужда от малко време, за да надмогне нещастието си, да подреди мислите и чувствата си, да свикне с промените в живота си и да продължи напред.

Най-ужасното от всичко бе, че Том имаше право: връзката им можеше да продължи още известно време, но не за дълго. Беше объркана и ядосана на себе си, задето бе позволила на глупави и необосновани чувства да я завладеят по този начин. Беше егоистка по отношение на работата си. За нея тя представляваше нещо важно и наистина всичко останало отстъпваше на заден план.

Толкова неправилно ли беше това? Не би ли могла да има едновременно и кариерата, и личния си живот? Мъжете го правеха от години, защо една жена да не може? Или пък просто двата пола имаха съвършено различни нужди и желания? Не че не й допадаше мисълта за по-трайно обвързване, но все още не бе готова за подобно нещо. Мечтаеше да постигне толкова много. Връзките изискваха доста време и енергия. Можеха да станат всепоглъщащи и емоционално ангажиращи, а точно в този момент тя нямаше време за това. А може би просто още не бе срещнала подходящия човек.