Найджел Маккрери - Предсмъртни писъци

След това Сам изгуби дирите му за повече от година, а после той се появяваше от време на време, за да види как вървят нещата при нея и да й разкаже за себе си, преди да изчезне отново до следващия път, когато и да беше това. Понякога получаваше картичка от някое далечно място и се чудеше какво ли прави той, но това бе просто мимолетна мисъл, която минаваше през ума й, докато бе заета с нещо много по-важно.

Тя приближи до върбата, взе ръката на майка си в своята и клекна до нея. Възрастната жена седеше, безучастно загледана към брега, където рояк мушици танцуваха над водата и за момент бяха привлекли вниманието й.

— Здравей, мамо. Изглеждаш очарователно.

За миг майка й извърна глава към по-малката си дъщеря, но не я позна и погледът й остана празен.

Рики се приближи и седна до Сам.

— Състоянието й се влошава с всеки изминал ден — тихо каза той. — Скоро мама няма да може да се справя сама. Баба вече дори не ме познава.

Не бе сигурна дали думите на племенника й таят критика към нея, или просто изразяват загриженост за баба му.

— Помня я, докато беше още добре — продължи той. — Много мърмореше, но понякога беше и забавна. Играехме на кръстчета и нули и на морски шах.

Сам си спомни, че когато беше малка, и тя бе играла на същото с майка си.

— Сега не можеш да отидеш сама дори до тоалетната, нали, бабо?

Рики целуна ръката на възрастната жена и я положи обратно в скута й.

— Това е много тъжно, нали, Рики? — унило го попита тя.

Той вдигна поглед към безизразното лице на баба си.

— Лельо Сам, обещай да ме убиеш, ако някога и с мен се случи нещо подобно! Избави ме от мъките, инжектирай ми някоя гадост. Ти знаеш какво.

Сам видя, че той говори сериозно и не би останал доволен от шеговит отговор. Подобно настроение бе необичайно за Рики, но католическото възпитание бе вкоренило в душата й дълбока вяра в светостта на живота и тя не бе в състояние да обещае да изпълни молбата му, колкото и хипотетична да беше.

— Човек се надява, докато е жив — сряза го. — Животът е безценен дар.

— Това са глупости и ти го знаеш. Баба умря още когато се разболя. Само въпрос на време е да я погребем.

Избутаха лодката плътно към брега и я задържаха неподвижно, докато се качат на борда с целия си багаж и решат кой къде ще седне. Рики се намести най-отпред с Трейси и двамата потопиха крака в зеленикавата вода. Уин и майка й седнаха отзад, обърнати по посока на движението, а Сам подели предната седалка с хладилната чанта, кошниците за пикник и найлоновите торби. Лиъм застана на кърмата с прът в ръка и отблъсна лодката от брега.

Сам се учуди на ловкото му умение да борави с пръта. Той управляваше ладията плавно и стабилно по курса, като избягваше неопитните лодкари, които криволичеха насам-натам и крещяха възбудено на десетина различни езици. Минаха покрай Кингс Колидж и внушителния му параклис на път към доста разнебитения дървен мост на Куинс. Сам се облегна на възглавниците и се наслади на топлите слънчеви лъчи, които танцуваха по лицето й, докато с връхчетата на пръстите си докосваше хладната вода. Затвори очи и се отпусна.

Хамънд пристигна рано в офицерската столова с намерението да закуси с гостите си. Избистряше мислите си по-лесно по време на хранене. Неофициалното общуване караше хората да свалят гарда и човек можеше да ги манипулира по-лесно.

Обикновено избягваше да работи през почивните дни и преотстъпваше тази съмнителна чест на офицерите с по-нисък чин. Но Къли, който все повече изпадаше под властта на параноята, му нареди да се лепне за двамата агенти като „сянка“. Полковникът бе ужасен, че могат да открият нещо нередно в работата му, и явно очакваше от Хамънд да насочва двамата агенти в правилната посока и да отбива всяка възможна критика към него самия или базата.

Золхайм не го тревожеше особено. Беше сериозна, но все още неопитна и в сянката на партньора си. Дойл обаче беше друго нещо. Макар да не го харесваше особено, Робърт бързо усети, че той е не само твърдоглав, но проницателен и схватлив. Животът на майора през следващите няколко дни, а вероятно и седмици, нямаше да бъде лесен.

Запъти се към стаята на Золхайм. Докато минаваше покрай столовата, забеляза Дойл, който седеше на една маса и ги чакаше, и се успокои, че няма да им се бърка. Почука на стаята й и зачака. Няколко минути по-късно вратата се отвори широко. Катрин застана пред него, прихванала на гърдите си къса бяла хавлия, като попиваше мократа си коса. Изобщо не се смути. Погледът на Боб буквално се залепи за тялото й. Дългите й загорели крака сякаш нямаха край и се губеха някъде под тънката хавлия, която прилепваше към слабото й влажно тяло, очертавайки съблазнително стегнатите й гърди. Зад гърба й в дъното на стаята имаше голямо огледало и Хамънд видя голия й гръб и стегнатото дупе.