Найджел Маккрери - Предсмъртни писъци

Най-сетне, за облекчение на всички, посланикът си тръгна, придружен от генерал Браун и полковник Къли, за да се яви на вечеря и да посети хоров концерт в Кингс Колидж. Когато колоната от автомобили мина през портала, Робърт бутна фуражката си на тила и шумно въздъхна. След като и Къли бе заминал, може би имаше вероятност да се наслади на спокойна вечер пред телевизора и да гледа как „Янките“ от Ню Йорк разбиват „Делфините“ от Маями, устремени към Суперкупата. Само дето всяка година очакваше това да стане и все се разочароваше. Обърна се да си върви и се озова лице в лице с помощничката си Джени Гроувс. Тя стегнато му козирува и му подаде някаква бележка.

— Това пристигна за вас сутринта, сър. Едва сега успявам да ви го предам заради посещението на посланика и всичко останало. Извинете.

Бележката беше от Отдела за изследване на човешкото поведение на ФБР в Куонтико и гласеше: „Агентите Едуард Дойл и Катрин Золхайм ще кацнат на летище Гатуик в двадесет часа и петдесет минути местно време. Възможно ли е да се уреди транспорт до военновъздушната база Лиймингъл? Биха искали да разговарят с майор Хамънд и с всеки, свързан с убийството на Мери Уест“.

Робърт погледна часовника си. Наближаваше четири. Реши да ги посрещне лично и да разбере какво става, преди Къли да си напъха носа в тази работа.

— Резервирай две стаи в блока на офицерите за нашите гости — нареди той на Джени.

— Колко време ще останат, сър?

— Нямам представа. По-добре не уточнявай срока. Ако има проблем, опитай да им намериш хотел в Кеймбридж.

Тя кимна, козирува уставно, обърна се и се отправи към блока на офицерите. Хамънд сведе поглед към бележката. Нещо не беше наред, изобщо не беше наред. Агенти от тези подразделения на ФБР обикновено не се появяваха за подобни местни убийства, независимо колко ужасни бяха. Ставаше нещо сериозно и той искаше да узнае какво. Бързо се запъти към колата си.

Сам си бе уговорила среща с професор Клайв Осбърн в неговия дом, на гърба на градската ботаническа градина. Макар Осбърн да беше член на преподавателския състав на университета, откакто се помнеше, винаги бе предпочитал да живее извън територията му, след като напусна стария си колеж впоследствие отдавна забравен академичен спор някъде през трийсетте години. Независимо от това, като древните каменни зидове на сградата, той продължаваше да бъде неизменна част от колежа. Ходеше облечен в крещящи дрехи, които бяха толкова старомодни, колкото и вехти, затова разсеяните и непосветените можеха лесно да го вземат за някой от спретнатите скитници, които кръстосваха тесните улички, издокарани в стари дрипи и с вид на ексцентрични благородници от отминали времена, обявили философски протест срещу настъплението на новия режим.

Според почитаемата стара гилдия на колежанските портиери, източник на всички клюки и сведения за университетите, Осбърн минаваше седемдесетте, но все още притежаваше внушителна осанка. Върлинестото му тромаво тяло се крепеше застрашително върху леко криви крака. Лицето му също бе слабо и издължено и така подчертаваше дългия му заострен нос, върху който бяха кацнали полукръгли очила в златни рамки, над които той имаше навика да наднича, докато говори. Строго спазваше дневния си режим и не би допуснал никой да го наруши, в това число и Сам, която познаваше от години и харесваше — доколкото бе в състояние изобщо да харесва някого.

Сам реши да избегне мръсните улици и да стигне до жилището му през градината. Тя беше красива и действаше успокоително — място, където можеш да бродиш с часове и да се наслаждаваш на огромното разнообразие от растения и цветя. Макар да беше по-дълъг, този маршрут беше много по-приятен и интересен. Докато крачеше покрай редиците растения и храсти, тя понякога спираше, за да помирише някое от тях и да си запише нечие название. Не бе посещавала градината от известно време и съжаляваше за това. Ако изобщо нещо бе в състояние да я увери, че не е изгубила обонянието си и че то не е напълно увредено от многобройните химикали в моргата, то беше това благоуханно място.

Най-сетне успя да се откъсне от градината и пресече улицата на път за дома на Осбърн. Той я очакваше и отвори вратата още преди да почука. Сам изненадано го изгледа.

— Наблюдавах те от прозореца — обясни й професорът. — Реших, че сигурно ще минеш през градината. Предполагам, все още имаш шест сетива? — потупа носа си отстрани.

— Да, благодаря ви.