Найджел Маккрери - Предсмъртни писъци

Домъкна се до банята, пусна душа и нагласи температурата. Пристъпи под струята и остави водата да се стича по тялото му. Никога не бе изпитвал такава несигурност по отношение на живота и желанията си. Трябваше да се стегне. Дали просто не се самосъжаляваше, или тревогите му бяха оправдани и основателни? „Само времето ще покаже“, каза си той.

Вратата на душкабинката се отвори и Лиз се мушна при него под топлите струи. Положи ръце на раменете му, надигна се и целуна мокрите му устни, а езикът й се стрелна, докато увиваше крак около кръста му.

— Искаш ли да опитаме пак? Този път по-нежно.

Том внимателно я притисна към облицованата с плочки стена и обви и другия й крак около тялото си. Сега не беше ядосан. Просто я желаеше.

В действителност вторник беше почивният ден на Сам. Само тогава нямаше работа в моргата, затова пренебрегваше всякакви явявания в съда и повиквания и използваше времето, за да навакса с докладите и писмата си и да проучи предстоящите съдебни дела.

Явяването в съда представляваше важна част от работата на всеки патолог, а правилното поднасяне на доказателствата беше от решаващо значение. Беше виждала с очите си как много дела пропадат заради начина, по който неопитни или некомпетентни консултанти представят откритията си в съдебната зала. Възможно бе учени и патолози, посветили дълги часове на проучването на даден случай, за да бъде доказателството едновременно прецизно и убедително, да видят как то се разпердушинва пред погледа им вследствие на кръстосан разпит от някой хитър адвокат, който се опитва да посее съмнение в умовете на неопитните съдебни заседатели. Патологът трябваше да представи доказателството по съвсем понятен за всички начин, но не и прекалено елементарно, за да не изгуби научната си стойност.

Тревожна тенденция бе наемането на патолози. Повечето от тях, призовани от защитата, представяха разкритията си доста сносно, може би с малко по-различна интерпретация. Ала напоследък се забелязваше стремеж патолозите да поднасят доказателства, които бяха удобни за защитата, с цел да се обори експертното мнение на съдебния лекар. Положението беше смущаващо и в крайна сметка би могло да постави под съмнение показанията на съдебните патолози по принцип.

Някой силно почука на вратата й. Поради настойчивостта и силата на удара тя бе сигурна, че е полицай.

— Влез — извика.

Иззад вратата надникна усмихнатото лице на Тревър Стюърт.

— Добро утро, Сам.

Зачуди се какво ли се крие зад учтивостта му. Тревър обикновено нахълтваше в кабинета й, сякаш очакваше да я спипа в нещо нередно.

— Обикновено не чукаш — сухо каза тя.

Той бързо огледа стаята и с облекчение установи, че е сама.

— Ох, последния път Жената-демон ме наруга и още не мога да се съвзема. Нямаше я отвън на бюрото й, затова предположих, че може да е тук и да дебне сгоден случай да ти се нахвърли.

Жената-демон беше прякор на Джийн. Неведнъж бяха кръстосвали шпаги и независимо че Тревър имаше по-висок ранг, тя май винаги се налагаше.

Сам се засмя:

— В безопасност си. Тя си взе почивен ден.

Върху лицето му се изписа облекчение и самоувереността му се възвърна, докато прекосяваше стаята и се настаняваше на един стол. Сам харесваше Тревър напук на себе си и независимо от опасенията на Джийн по отношение на морала му. Беше малко над четиридесетгодишен, висок и слаб, с красиви изсечени черти и гъста катраненочерна коса (така и не разбра дали това е естественият й цвят, или я боядисва). Макар да имаше щастлив втори брак, Тревър си падаше по жените, а и се радваше на внимание от тяхна страна. Сам нямаше представа как съпругата му приема това, но тя не го напускаше и двамата изглеждаха напълно щастливи.

Изчака го да седне и да се настани удобно, преди да заговори:

— Благодаря ти, че пое аутопсиите ми онзи ден.

— За мен беше удоволствие. И ти неведнъж си ми правила същата услуга. Докъде стигна с убийството във военновъздушната база? Дочух, че било доста мръсна работа.

— Аз свърших своята част. Сега всичко е в ръцете на полицията.

Тревър се изхили невярващо и се вгледа по-отблизо в нея.

— Какво правиш?

— Искам да разбера какво криеш.

Трябваше да признае, че той има право.

— Ами наистина има някои любопитни подробности.

— Които, разбира се, ти се чувстваш задължена да проследиш докрай.

— Нещо такова.

— Е, какво откри?

Тя се вгледа в него за малко и се зачуди дали ще е добре да разкрие пред някого колко много я интересува този случай и че интересът й се простира доста извън моргата. В крайна сметка издърпа едно чекмедже и извади оттам голяма официална папка. Измъкна отвътре четири големи снимки и ги подаде на Тревър.