Найджел Маккрери - Предсмъртни писъци

— Все пак успях да идентифицирам нещо.

Марша взе някаква снимка от една маса и я показа на Сам. Беше увеличено изображение на няколко тънки влакна.

— Откъде са?

Лаборантката вдигна голяма найлонова торба.

— Открих ги вътре. Била е захвърлена в ъгъла на бараката. Напълно сме сигурни, че три от нишките са от униформа на американските военновъздушни сили…

— Да не искаш да кажеш, че се е пъхнал в този чувал, докато е извършвал убийството? — прекъсна я Сам скептично, но Марша имаше приемлив отговор:

— Не. Смятам, че вероятно е прибрал дрехите си вътре, преди да извърши убийството, за да не ги изцапа с кръв. Открихме и още няколко влакна, но все още не сме сигурни откъде идват. Обаче ще разберем.

Сам разгледа найлоновия чувал и си припомни времето, което бе прекарала в бараката.

— Сред веществените доказателства имаше ли изцапан с кръв лист хартия?

Приятелката й прегледа списъка с доказателствата.

— Само парченцето, което ти си открила на пирона.

Тя кимна и отново се долепи до окуляра на микроскопа, за да погледне за последен път необикновената пластинка, която бе открила върху тялото на Мери Уест. Липсата на листа хартия я учудваше, но имаше още доста мистерии, които трябваше да бъдат разгадани.

Сержант Чоки Уайт се доближи до инспектор Адамс и побутна към него купчина готови рапорти. Том го погледна и въздъхна:

— Това ли е всичко?

— Засега — усмихна се Уайт.

— Докъде сме стигнали?

— Разпитите и обиските на района в непосредствена близост приключиха. Започваме да разширяваме издирването.

— Нещо насочващо?

— Нищичко, сър. Спотаил се е някъде.

— А пресата, телевизията и радиото?

— Местните вестници го отразиха, сър. За „Криминален наблюдател“ е още рано.

— Сигурно се е заврял при някоя пачавра, която няма нищо против него. Благодаря, Чоки.

Не беше сигурен кое го дразни повече: това, че не успяваха да заловят Стречъм, или отношенията им със Сам. Не знаеше как да постъпи, нито пък къде греши. Сексуално си допадаха идеално — поне никога не се бе оплаквала, дори напротив. Когато излизаха някъде или оставаха насаме, прекарваха приятно. Може би винаги бе смятала връзката им за временна, вероятно само го използваше. Кариерата й явно бе всичко за нея. Не проумяваше ли, че в живота има и много други неща освен труповете и моргата? Ами любовта, семейството, спомените? Всичко това просто минаваше покрай нея. Един ден, когато остарееше и се пенсионираше и хората престанеха да се интересуват от нея, щеше да съжалява.

Отново се насили да се съсредоточи върху показанията. Съмняваше се, че ще види нещо, което бе убягнало на останалите. В днешно време компютрите „забелязваха“ подобни неща, откриваха несъответствията, проверяваха алибитата и изхвърляха ненужната информация. Чудеше се дали след няколко години щеше да има място за старите труженици, или те щяха да бъдат заменени от бронирани и безпогрешни роботи.

Не разбираше защо отделиха специална стая за следствието, след като имаха заподозрян и солидни доказателства срещу него. И все пак законът трябваше да се спазва. Прегледа още показания, описващи Стречъм. Повечето го характеризираха като „много симпатичен човек“, който никога не би се забъркал в подобна каша, но и в този случай се намираха един-двама, които твърдяха, че у него има нещо странно.

Адамс си бе имал работа с доста убийци, а Стречъм със сигурност не се вместваше в нито един от тези стереотипи. Не беше самотник. В действителност беше един от най-популярните мъже в базата. Имаше много приятелки, а по-висшите офицери го смятаха за уравновесен човек и му предричаха добро бъдеще.

Двете най-интересни изявления обаче принадлежаха на негови предишни приятелки. Не обвиняваха Стречъм в изнасилване, но от думите им ставаше ясно, че той не приемал да му отказват и можел да бъде доста настоятелен и агресивен. И все пак Том смяташе, че има голяма разлика между агресивността и убийството. Особено извършено по толкова жесток начин като това на Мери Уест. За подобно нещо се искаше точно определена мисловна нагласа.

Някой внезапно постави ръка на рамото му и го изтръгна от вглъбението му. Леко извърна глава и се натъкна на детектив Лиз Фенуик. Беше в управлението им едва от шест месеца и определено представляваше желано попълнение.

Наближаваше трийсетте, беше висока и слаба, с гъста дълга кестенява коса. Краката й сякаш нямаха край и тя не се притесняваше да ги излага на показ, независимо от непрекъснатите остри забележки на Фармър по отношение на „безвкусните“ й дрехи. Освен това беше мъжко момиче и бързо затвори устите на всички дърдорковци, при това без да си създава врагове, което не беше лесно. Лиз беше способно ченге. Не само бе взимала участие в редица сериозни арести, но и лично бе заловила няколко престъпници.