Найджел Маккрери - Предсмъртни писъци

— Здравейте, обажда се Едуард Дойл от Отдела за изследване на човешкото поведение към ФБР. Трябват ми два билета до Англия за първия възможен полет… Чак утре?… Добре тогава… Благодаря ви.

Затвори телефона и погледна към Золхайм, която проучваше факса.

— Какво смяташ? — попита я той.

Тя остави листа върху масата.

— Смятам, че нашият човек е излязъл на международна сцена.

Адамс се събуди късно сутринта. Примижа и изтри съня от ъгълчетата на очите си, докато опитваше да се ориентира в обстановката и да събере мислите си. Загледан в тавана, той се постара да си припомни събитията от изминалата нощ. Таванът не му изглеждаше познат. Беше с текстилни тапети, а не измазан с хоросан, както би трябвало.

Сети се къде се намира и което е по-важно — с кого, едва когато слабото й топло тяло се размърда до него. Бавно обърна глава към нея, като полагаше усилие да овладее махмурлука, допуснал някакъв демон с тежък чук да се намърда в главата му и безмилостно да блъска по черепа при всяко негово движение. И друг път се бе събуждал до непознати жени и неведнъж бе оставал неприятно учуден на следващата сутрин, понеже вечерта е бил твърде пиян и дори не помнеше как точно изглеждат.

Лиз Фенуик лежеше по гръб, едната й ръка почиваше до тялото, а другата бе вдигната над главата. Тънката завивка, която покриваше и двамата, се бе смъкнала надолу и откриваше малките й сочни гърди и стегнатия корем. Косата й бе разпиляна по лицето и върху възглавницата.

Том се надигна, подпря се на лакът и се загледа в нея. Несъмнено беше красива и млада, много млада. Въплъщаваше всичко, за което би трябвало да бленуват мъжете като него, особено ако са стигнали средната възраст. Отново се отпусна върху възглавницата и се запита в какво ли се е забъркал. Подобно на повечето от колегите си, той също харесваше Лиз още от мига на постъпването й, но за разлика от тях, бе го прикривал зад маска от сдържана учтивост. Чудеше се дали някой ще узнае за случилото се. Ако разберяха, това непременно щеше да стигне и до Фармър и щеше да се наложи един от двамата да напусне, а той не бе напълно сигурен кой точно ще бъде.

Махмурлукът му се влошаваше и застрашителното присвиване в стомаха го накара да се размърда. Внимателно стана и провеси крака от леглото. Движението му разбуди Лиз, тя се пресегна, потърси топлината на тялото му и пъхна ръка под възглавницата, когато усети, че той се е измъкнал. Адамс не възнамеряваше да стане точно така, но то просто се случи. Дължеше се на комбинацията от алкохол, желание и — трябваше да признае — отмъщение.

Откакто беше със Сам, не беше криввал встрани, дори и когато му се удадеше възможност, а това се случваше доста често. Бяха двойка и той смяташе, че бъдещето му е с нея. Принадлежаха към различни светове, но Том се утешаваше, че противоположностите се привличат и че дори по-необикновени връзки от тяхната се оказват сполучливи. Напоследък обаче започваше да се чуди върху какво се градят отношенията им, колко дълбоки са чувствата им и дали Сам ги възприема като сериозен ангажимент. Точно затова бе започнал да я притиска за по-трайно обвързване, стремейки се да изпита силата на чувствата й. Знаеше, че в крайна сметка ще предизвика някаква криза и ще сложи край на несигурността.

Засрами се при спомена за събитията от предната вечер. Причини болка на Лиз, докато се любеха. Сякаш целият му гняв и безпомощност се бяха концентрирали върху пениса му и той го бе използвал като средство да излее яростта си. Дори докато лежаха, страстно прегърнати в леглото, Том знаеше, че виковете на Лиз не се дължат само на изживяната наслада. Нарани я и — което беше още по-тревожно — това му хареса.

След като бурята премина, тя не му се разсърди. Том щеше да се почувства по-добре, ако го беше сторила. Претърколи се от тялото му, нежно прокара ръце по гърдите му и попита:

— Е, на какво се дължеше всичко това?

В гласа й нямаше злоба, само разбиране.

— Нещата с доктор Райън не вървят, така ли?

Прозрението й го разтревожи и не знаеше какво да отговори, затова остана да лежи мълчаливо, докато тя го галеше и целуваше.

— Наистина съжалявам — най-сетне каза той.

— За какво, за грубостта ли?

— Ако съм те наранил.

— Хареса ми.

Не знаеше дали наистина е така, или тя просто опитва да го накара да се почувства по-добре, но каквато и да беше причината, това му помогна. В този момент осъзна, че вероятно Лиз ще го направи по-щастлив, отколкото Сам изобщо би могла. Двамата със Сам не си подхождаха, бяха твърде далеч един от друг и се стремяха към съвършено различни неща. Лиз беше като него, затова нуждите и желанията й щяха да приличат на неговите. Замисли се върху мотивите да се бори да запази Сам. Животът е толкова кратък.