Найджел Маккрери - Предсмъртни писъци

Сам я зяпна удивено.

— От друга кръвна група е. Интересното е, че съвпада с тази на Стречъм.

— Откъде знаеш?

— Обадих се в базата. Бяха много отзивчиви, но проблемът е, че неговата кръвна група е доста разпространена — нулева. Тази на Уест е АБ.

— Значи съществува възможност и да не е неговата кръв? — вметна Сам.

Марша кимна:

— Да. Трябва да изчакаме ДНК анализа, за да сме сигурни.

Сам не можеше да си обясни наличието на кръвта на Стречъм. Вероятно Мери Уест го бе наранила, докато се е отбранявала. Ако е така, сигурно раната му е била доста сериозна — имаше твърде много кръв, за да е обикновена драскотина — но при това положение той едва ли щеше да бяга където и да е, освен до най-близката болница. Ако е постъпил така, тогава защо нямаше следи, както изтъкна и Фармър? Защо имаше кръв само на едно място? Защо? Защо? Защо? Главата й бръмна от въпроси, но Марша прекъсна размишленията й:

— Ела да погледнеш.

Помаха й да отиде в другия край на лабораторията, нагласи фокуса на микроскопа, след това й даде знак да погледне. Сам се доближи плътно до окуляра. Под силното увеличение пред нея се откри различен свят. Видя странен обект с триъгълна форма, само че страните му не бяха прави, а дъговидни. Повърхността му приличаше на лимонова кора — набраздена, груба и с изпъкналости. При всеки от върховете обектът зейваше като кратер на гигантски вулкан, само че в умалени размери. От вида и структурата му Сам се досети, че наблюдава цветен прашец. Беше наблюдавала много полени — и в работата си, и заради страстта си към градинарството. Знаеше и това, че влакната на полените бяха помогнали за разрешаването на не един и два случая, и се надяваше, че този ще бъде повратната точка, която търсеха.

Вдигна поглед.

— Това е полен, но нямам представа от кой вид.

Марша зае мястото й пред микроскопа.

— Много лошо, защото и ние не знаем. Не е от местните, сигурно е.

— Но хората отглеждат чуждоземни растения в парници, оранжерии, градини и дори във всекидневните си.

— Възможно е. Но е много по-вероятно да е анемофилен, довян от вятъра.

— Била ли е Уест в чужбина наскоро?

Марша поклати глава:

— Все още не знаем. Полицаите проверяват.

— Ами Стречъм?

— И него проверяват. Днес следобед ще изпратят дрехите му, за да се опитаме да открием нещо. Ако намерим полена и получим потвърждение от ДНК анализа, случаят ще приключи бързо.

— Кой ще помогне за идентифицирането на полена?

— Изпратихме няколко мостри в Кю, за да видим какво ще ни кажат.

— Защо не попитаме професор Осбърн?

— Смятах, че вече е пенсионер.

— Така е, но нали знаеш какво казват…

— Старите ботаници никога не умират — прекъсна я Марша. — Просто пускат корени в земята.

— Все още чете лекции от време на време. През повечето дни е в Ботаническата градина.

— Болшинството проби вече заминаха за Кю, но ако смяташ, че ще бъде от полза, при мен останаха някои, които можеш да му покажеш.

Марша взе една кутия със стъкълца и започна да ги преглежда, докато Сам крачеше из лабораторията.

— Има ли нещо за крилцето на пеперуда, което открих върху тялото? — попита патоложката.

Приятелката й откри онова, което търсеше. Извади едно от стъкълцата и й го подаде.

— Искам си го обратно, когато свършиш.

Сам кимна и внимателно прибра стъкълцето в ръчната си чанта. Вдигна поглед и отново попита:

— Крилото от пеперуда — откри ли нещо?

Марша се върна при кутията със стъкълцата и извади още едно.

— Чух те още първия път. Имай търпение.

Постави стъкълцето под микроскопа, долепи око до окуляра и отново нагласи фокуса.

— Още една загадка. Но не е крило на пеперуда, това мога да ти кажа със сигурност.

Тя отстъпи назад и Сам зае нейното място до микроскопа. Онова, което видя, за момент я зашемети. Сякаш гледаше късче лятно небе. Цветът беше бистро, яркотюркоазено, което сякаш сияеше, независимо че пластинката беше прозрачна. Овална по форма и пресечена надлъж и нашир от тънки бели жилчици като мрежа на паяк, тя приличаше на райска птица или на някакво друго приказно същество от далечни земи. Под микроскоп бе изключително красива и това, че бе открита върху сивотата на едно мъртво тяло, изглеждаше някак нелепо.

— Сигурно дори не предполагаш какво е?

— Снимах го и разпратих снимките навсякъде с надеждата някой да го разпознае, но нямам представа колко време ще отнеме.

— Да се надяваме, че нашият убиец няма да действа, преди да сме открили какво е.