Найджел Маккрери - Предсмъртни писъци

Тя го измери с гневен поглед.

— Сега, като се замисля, май й казах, че ще се явявам на интервю за работа и че след няколко дни се връщам в Ирландия.

Сам се усмихна. Никога не знаеше какво да очаква от Лиъм. Каквото и да бе казал, новината вече бе обиколила болницата по стария, известен още от училище начин: „Ама на никого нито дума!“.

— Браво на теб, вече ме смятат за пропаднала жена!

— Е, значи няма какво да губиш. Искаш ли да спиш с мен? — лукаво се подсмихна той.

Тя не обърна внимание на предложението му.

— Обаждал ли се е някой?

Надяваше се Том да се е опитал да се свърже с нея.

— Не, но аз през повечето време бях навън.

Телефонният секретар не пиукаше и Сам разбра, че никой не е звънял, докато Лиъм е бил на двора.

Тя се доближи до печката, където кротко къкреше яхнията. Внимателно се наведе и я помириса.

— Ухае великолепно. Кога ще стане?

— Защо, среща ли имаш?

— Не, но ми се искаше да поработя в градината.

Лиъм погледна през прозореца.

— Имаш предвид онова, което трябваше да се свърши в задния двор ли?

Сам проследи погледа му.

— Аз се справих още сутринта. Засадих цветята. Реших, че искаш да са на мястото, където ги беше оставила.

Беше изумена и не знаеше дали да му благодари, или да се разсърди. Радваше се, че работата е свършена, но много й се искаше да го направи сама. Заниманията в градината бяха единственият й истински отдих, времето, когато обмисляше нещата на спокойствие. Реши, че би проявила неблагодарност, ако прояви раздразнението си: той просто се опитваше да й достави радост. Освен това оставаха още толкова много неща за вършене.

— Благодаря. Просто не знам какво да кажа.

— „Благодаря“ е съвсем достатъчно — ведро каза Лиъм. — Освен това поправих лампата над входа, така че можеш да ми благодариш още веднъж.

Сам отново се учуди. Изглежда, вечерта бе отредена за изненади.

— Наистина ли? Ти ли я оправи?

— Аз съм вълшебник с отвертката и черпака. Сега, ако благоволиш да седнеш, ще ти сервирам.

Тя се приближи до масата и наля виното, а Лиъм разсипа яхнията.

След час двамата бяха леко пийнали и заситени, почиваха в дневната и допиваха коняка. Сам галеше котарака Шоу, а Лиъм — нейните боси крака, които почиваха в скута му.

— Простиха ли ми вече майка ти и сестра ти? — попита той.

— Уин — да, а мама е твърде болна, за да си спомня или да й пука.

— Чух, че не е добре. Значи няма подобрение, така ли?

— Тъкмо обратното. Състоянието й се влошава.

— Съжалявам.

— Не е вярно. Не си искрен. — Сам промени темата, преди разговорът да стане твърде напрегнат. — Е, ще ми кажеш ли защо си тук? Знам, че не си ми дошъл просто на гости.

— Почти, но не съвсем.

— Тогава?

Лиъм винаги успяваше да отговори заобиколно дори и на най-простите въпроси.

— Кандидатствам за стипендия по изкуствата в „Сейнт Майкълс“.

— За какво по-точно? — попита тя.

Въпросът й явно го учуди.

— За поезия, разбира се.

Сам знаеше, че Лиъм винаги бе обичал да чете и да твори поезия, но нямаше представа, че заниманията му са станали толкова сериозни.

— Впечатлена съм. Смятах, че е просто хоби.

— Така беше, но когато престанах да пътувам, разбрах, че трябва някак да си изкарвам прехраната, ако не искам да умра от глад, затова реших да започна да преподавам.

— Смяташ ли, че ще ти я дадат?

— Стипендията ли? Не се надявам, а това означава, че поне мога да отида без всякакво притеснение и да им кажа точно какво мисля.

— Би трябвало да им хареса.

— Ако ме искат, нека ме вземат с всичките ми ирландски кусури.

Сам се усмихна на самоувереността му. В нея прозираше нещо много неподправено.

— Ако не ме лъже паметта — каза той, — ти все седеше, забила нос в една от книгите на Шоу.

Тя му цитира: „Най-сладостната наслада за една жена е нараненото мъжко самолюбие“.

Лиъм се ухили и отвърна също с цитат: „Единственият начин жената да си осигури прилично препитание е да бъде мила с мъж, който може да си позволи да бъде мил с нея“.

— В такъв случай само си губя времето с теб.

— Точно сега може би, но някой ден ще ме молиш да се върна.

Тя се засмя, но не се хвана на въдицата му.

Той отново опита:

— Не знам дали жените изобщо някога обичат истински. Доста се съмнявам. Те просто изпитват съжаление към мъжете.

Сам не се бе чувствала толкова отпусната от месеци. Компанията на Лиъм й беше приятна, както когато бяха юноши и изживяваха заедно първите любовни трепети. Като Ромео и Жулиета, двамата изиграха ролите си чак до горчивия финал. Всичко това сега изглеждаше доста мелодраматично, но по онова време чувствата им бяха изключително силни. Не бяха изпитвали подобно нещо оттогава.