Найджел Маккрери - Предсмъртни писъци

— Наистина е трудно. Господи, дори се ожених за дъщерята на генерала.

Робърт не харесваше начина, по който началникът му говореше за съпругата си: като че ли бе придатък към кариерата му, поредната звезда на пагоните му, следващата лентичка на ръкава му. Познаваше Сара Къли — умна и привлекателна жена, която очароваше всички. Изобщо не можеше да проумее защо се бе омъжила за Ричард. Но двамата бяха женени повече от петнадесет години, така че сигурно бе успяла да открие нещо хубаво у него. Пък и какво разбираше самият той след един развод и две провалени продължителни връзки?

— Знаеш ли какво исках, Боб? Знаеш ли какво исках?

Къли имаше досадния навик да повтаря всяка фраза, като че ли се опитваше да изтъкне важността й и направо да ти набие в главата онова, което искаше да каже.

— Не, сър — отговори Боб, но беше сигурен какво ще чуе.

— Исках да се изкача чак догоре, до върха, да стигна до Белия дом. Е, сега ще ми провърви, ако успея да се добера и до канавката. — Сърдито посочи към бюрото си. — Виждаш ли това бюро, Боб? Виждаш ли го? Ето там ще свърша. Утре ще пристигне и посланикът само защото някаква тъпа малка кучка е била убита в моята база.

Отново започваше да изпада в истерия.

„Ще предам съболезнованията ви на семейството й, господин полковник“, помисли си Хамънд. За пръв път чуваше за предстоящото посещение на посланика и знаеше, че ще се наложи да действа бързо. Като началник на полицейската служба в базата, той отговаряше за сигурността, включително и за посещенията на важни особи.

— Кога се очаква да пристигне посланикът, сър?

— Един господ знае. Говори с адютанта ми, той разполага с всички подробности.

Къли отново се бе успокоил. Седна на стола си и жално погледна Робърт. Ако не го презираше толкова силно, майорът сигурно щеше да изпита съжаление към него.

— Трябва да се оправим с тази каша, Боб, за доброто и на двама ни.

Хамънд усети прикритата заплаха, но тя не го разтревожи. Бяха го заплашвали експерти в тази област, а Ричард далеч не беше такъв. Щеше да се оправи с бъркотията — винаги успяваше, — но не заради Къли. Полковникът вече бе поискал твърде много от него, беше го компрометирал, поставил под съмнение преценката му.

— Убеден съм, че ще успеем, сър.

— Заловихте ли вече Стречъм?

— Не, сър, все още не, но британските полицаи са сигурни, че ще успеят. Няма къде да избяга, а те са добри професионалисти.

— Така ли смяташ? Господи, та те дори не носят оръжие!

На вратата се почука и влезе адютантът на Къли.

— Сър, двама души от посолството искат да се срещнат с вас. Наредихте да ви уведомя веднага щом пристигнат.

Полковникът измери с поглед Хамънд, който остана невъзмутим.

— Покани ги.

Лейтенантът отново изчезна в приемната и направи път на двама дипломати, облечени в сини костюми.

Благодарение на Тревър Стюърт, който пое следобедните й аутопсии, и с помощта на Джийн, Сам успя да се справи с планината от документи невероятно бързо и поне веднъж да се прибере у дома навреме. Вече бе планирала как ще уплътни откраднатите свободни часове и възнамеряваше да навакса с градинарството. Щом зави по алеята, лампата над вратата светна. Нямаше нужда от нея точно в този момент, но се зарадва, че отново работи. „Сигурно се е откачила някаква жичка“, помисли си тя. Наистина имаше нужда от домашен помощник. Взе чантата си от седалката и се запъти по чакълената пътечка към задната част на къщата. Вратата на оранжерията вече бе отворена и чифт високи ботуши се мъдреха отпред.

Разпозна аромата на ирландска овнешка яхния още щом прекрачи прага на кухнята. Не беше го усещала от години. Масата бе сложена, а в средата имаше букетче горски цветя и бутилка червено вино.

Влезе Лиъм.

— Радвам се, че се прибра — каза той и я целуна по бузата.

— Всичко е чудесно. Колко ще струва?

— Само подслон за няколко вечери. Според мен сделката е изгодна за теб.

Усмихна му се, докато той надничаше в тенджерата, после свали сакото си и отиде да го закачи в коридора.

— Откъде знаеш кога ще се прибера? — провикна се тя.

— Обадих се в кабинета ти и говорих с… Джийн, нали? Страхотна жена. Тя ми каза. Много й се искаше да разбере кой съм и къде съм отседнал.

Сам трепна.

— Не се и съмнявам. Ти какво й каза?

— Истината, естествено.

— Коя истина — твоята или обективната?

— Казах й, че сме любовници и сме решили да възобновим връзката си, която сме прекъснали преди много години.