Найджел Маккрери - Предсмъртни писъци

Усети необичайно напрежение още в мига, в който прекрачи прага, и разбра, че нещо не е наред. Чувството беше толкова осезаемо, че дори не свали фуражката си. Погледна към помощничката си — сержант Джени Гроувс, която мигом се изправи.

— Е? — попита той.

Гроувс работеше при него повече от година и знаеше, че шефът й умее да надушва неприятностите. Тя подхвана нервно и смутено:

— Опитах да се свържа с вас по мобилния ви телефон, сър, но беше изключен.

Хамънд го беше изключил по време на аутопсията, за да не смущава работата, и след това бе забравил да го включи отново.

— Давай направо, Джени.

Тя дълбоко пое въздух, впери поглед право пред себе си, разтревожена каква ще бъде реакцията му, избягвайки да го поглежда в очите.

— Полковник Къли ви изпраща поздрави, сър, и би искал да отидете в кабинета му.

— Кога?

— Веднага щом се върнете, сър. Незабавно.

Боб въздъхна, усмихна й се окуражително и излезе. Отне му само пет минути да прекоси базата и да стигне до кабинета на Къли. Докато се разминаваше с множеството авиатори, които щъкаха из базата по това време на деня, и козируваше в отговор на многобройните им поздрави, той усети колко са напрегнати. Виждаше изписаната в погледите и по лицата им несигурност, докато се вглеждаха в него с надеждата да извлекат информация за събитията от изминалата нощ. Подобно на повечето униформени служители, те се гордееха с работата си и когато нещо се объркаше с един от тях, усещаха, че то се отразява и на всички останали.

Спомни си за изнасилването на японското момиче само преди няколко години. Местните обвиняваха не само извършителя, но и Военновъздушните сили на Съединените щати като цяло. Не беше справедливо, но той ги разбираше. През последните петдесет години отношенията между местното население и базата бяха добри. Бяха осигурили икономическа стабилност за съседните области, имаше дори смесени бракове. Сега тези отношения бяха застрашени и всички се тревожеха. Къли вероятно осъзнаваше това по-добре от всички. Преди да поеме командването на базата, бе участвал в официална комисия, която обикаляше военновъздушните бази и в Америка, и в Европа и докладваше за тяхната ефикасност.

Щом пристигна в кабинета на началника си, притесненият адютант незабавно го въведе вътре.

— Майор Хамънд, сър.

Лейтенантът веднага излезе и бързо затвори зад себе си.

Къли стоеше с гръб към вратата и наблюдаваше базата от прозореца на кабинета си. Хамънд се изпъна и козирува. Знаеше, че макар да не го вижда, Ричард ще се ослушва за поздрава.

Полковникът продума, без да помръдне:

— Чете ли вестниците?

Предишният му истеричен тон бе заменен от напрегнато, едва сдържано спокойствие.

— Все още не съм имал тази възможност, сър.

Без да се обръща, полковникът посочи към бюрото си, където лежаха неразтворени няколко булевардни вестника. Нямаше нужда да ги разгръща: стигаха му и първите страници. Робърт вдигна два и прочете заглавията: ЗАКЛАНО МОМИЧЕ В АМЕРИКАНСКА ВОЕННОВЪЗДУШНА БАЗА; АМЕРИКАНСКИ ИЗНАСИЛВАЧ СЕ РАЗХОЖДА НА СВОБОДА В КЕЙМБРИДЖ. Останалите продължаваха в същия дух. Не знаеше откъде пресата се е сдобила с цялата информация, при това толкова бързо, но както и да бе станало, то представляваше още един проблем, с който Къли очакваше от него да се справи. Фармър също щеше да се вбеси, след като ги прочетеше.

— Несъмнено вестниците у дома също са раздухали тази история — отбеляза полковникът. — Лошите вести се разчуват бързо. Заповядах засилена полицейска охрана на базата. Никой няма право да влиза или да напуска територията й без основателна причина.

Хамънд не бе осведомен за тази заповед, но тя обясняваше разтревожените изражения на хората.

— Ще се размине — каза той. — Винаги става така.

— Може би — напрегнато каза Къли, — но не и преди да ме съсипе, Боб.

Робърт разбра, че положението е безнадеждно. Къли се намираше на ръба на истерията и в този момент той не можеше да каже нищо, за да го успокои.

— Знаеш ли колко време е нужно, Боб?

— Сър?

— За да стигнеш, където съм аз сега.

— Не знам, сър.

— Двадесет години. Двадесет години упорита работа, предприемане на всички правилни ходове, умението да разговаряш с когото и когато трябва…

— Да бъдеш истински задник.

Хамънд прошепна думите едва чуто, но тъкмо в този момент Къли се обърна и застана с лице към него.

— Извинете, майоре, казахте ли нещо?

— Сигурно е много трудно, сър.