Найджел Маккрери - Предсмъртни писъци

— Убедена съм, че родителите на Мери Уест имат нужда от същото.

Той се почувства неловко от сарказма на полицайката, но се опита да не го показва.

Тя продължи:

— Не се тревожете, вашите хора вече се свързаха с моите. Нали така казвате вие? — После отново се обърна към Сам: — Още нещо?

— Освен очевидния факт, че търсите много опасен убиец, останалото ще прочетете в доклада ми.

— В такъв случай по-добре да тръгваме.

Фармър и Хамънд се изправиха, но Сам още не бе приключила:

— Какво ще съобщите на пресата?

Това, разбира се, изобщо не беше нейна работа, нито пък имаше право да задава подобен въпрос, но го направи.

— Само необходимото, за да ни окажат съдействие — отговори Хариет. — Ако не заловим Стречъм скоро, ще трябва да го обявим за общонационално издирване.

Майорът се намръщи:

— Това няма ли да намали шансовете му за справедлив процес? Все едно предварително обявявате, че е виновен.

Фармър го изгледа студено.

— В такъв случай се надяваме, че ще го заловим бързо. Не бих искала да накърня силно развитото ви чувство за справедливост. А междувременно да се молим на Бога да не се появи още някой труп наоколо, докато ние подхождаме разумно към проблема.

Хамънд реши да не рискува повече и в интерес на мира и на бъдещата съвместна работа да си държи езика зад зъбите.

Хариет се обърна към Сам:

— Благодаря, че ни отделихте от времето си, доктор Райън. Бяхте ни изключително полезна, както винаги.

Сам й се усмихна хладно:

— Известно ви е, че можете да разчитате на мен по всяко време.

Фармър насочи поглед към Хамънд.

— Радвам се, че се видяхме, майоре. — Протегна ръка и той я пое. — Сигурна съм, че през следващите няколко седмици ще се виждаме доста често.

— Очаквам го с нетърпение, госпожо групов началник.

Веднага щом полицайката излезе, Боб отново седна. Очевидно го глождеше някаква мисъл.

— Забравих ли да те осведомя за нещо? — попита Сам.

— Не, нищо подобно. Според мен се справи чудесно. Чудех се дали може да поискам копие от доклада за аутопсията.

Тя бе заинтригувана.

— Защо?

— Английско момиче бе убито на американска територия. Ще възникнат ред въпроси. Просто искам да разполагам с верните отговори.

— Не би трябвало да го правя. Е, поне не без разрешение.

— Разбирам и не бих искал да се възползвам от приятелството ни…

— Но ще го направиш.

Хамънд я дари с печална полуусмивка:

— Точно така.

Сам с учудване усети, че се размеква. Настояваше за нещо съвсем разумно, а пътят по официалните канали щеше да бъде неимоверно дълъг.

— Но не си го получил от мен, ясно?

— Ще си остане наша тайна. Много ти благодаря.

— Ще накарам Джийн да пъхне един екземпляр в пощата ти утре сутринта.

— Няма ли да бъде по-лесно и по-бързо, ако изпратя кола?

Тя кимна:

— Както желаеш.

— Онзи въпрос за Стречъм…

— За медицинските му познания ли?

— Да. Той сигурно е запознат с основните похвати за оказване на първа помощ. Вероятно може да направи сърдечен масаж и да поддържа дишането, но това е всичко.

— Притеснява ме по-скоро способността му да спре нечие дишане — язвително заяви Сам.

Хамънд се усмихна:

— Виж, следващия месец в базата ще има още една танцова забава и аз се чудех дали…

— Дали не бих искала да дойда? Звучи ми като подкуп.

Внезапно той се притесни.

— Не, виж, изобщо не е така. Просто прекарахме толкова приятно и аз…

Тя бързо го прекъсна:

— Ще трябва да проверя дали Том ще бъде на работа. Кажи ми за коя дата става дума и аз ще те уведомя.

— А ако е? Искам да кажа, на работа?

Силно почукване на вратата я избави от необходимостта да отговори. Появи се Джийн с купчина папки, а най-отгоре се мъдреше бележникът с графика на Сам. Учуди се, че Хамънд все още е там.

— О, извинете, мислех, че сте си отишли. Ще дойда по-късно.

Сам я спря:

— Не, няма нищо, Джийн. Майор Хамънд тъкмо си тръгваше.

Мъжът схвана неособено деликатния намек и се изправи.

— Е, трябва да вървя. Надявам се скоро да се видим отново, докторе.

Сам леко наклони глава:

— Може би.

Боб й се усмихна. Играеше си с него, но той нямаше нищо против. Нахлупи авиаторската си фуражка, кимна учтиво на Джийн и излезе. В главата на Сам натрапчиво се въртеше мисълта, че вероятно Том Адамс има право. Може би тя действително хлътваше по всяко красиво лице.

Хамънд се върна в Лиймингъл късно следобед. Главният вход на базата беше обсаден от глутница журналисти и телевизионни репортери, които се скупчиха около колата му и нетърпеливо надничаха, за да видят дали е някоя важна личност, с която си струва да говорят. За щастие никой не го позна, нито пък имаше представа кой е той, затова майорът успя да се промъкне без много перипетии. Паркира пред офицерската столова и бързо прекоси бейзболното игрище по посока на кабинета си.