Найджел Маккрери - Предсмъртни писъци

— Това говори ли ти нещо, учителю?

Той ги разгледа. На всички беше заснет в близък план белегът, който Сам бе открила на врата на Мери Уест. Колегата й задържа последната снимка.

— „Учителю“ много ми допада. Има ли шанс да продължиш в същия дух?

— Зависи какво ще ми кажеш.

Обнадежден, той извади от джоба си малък монокъл и съсредоточено се зае да разглежда белега. Независимо от славата си на развратник, Тревър Стюърт беше първокласен патолог с точно око и бърз ум. Сам се съмняваше, че в болницата биха го търпели толкова дълго, ако не притежаваше тези качества.

— Това е белег от изгаряне, най-вероятно причинен от електрически ток.

— Впечатлена съм, но как стигна до това заключение?

— Помниш ли момчето, което загина преди месец, докато сваляло хвърчилото си от проводниците за високо напрежение?

Сам кимна.

— По цялото му тяло имаше подобни белези.

— Но тук е само един.

— Съгласен съм, но независимо от всичко, е белег от изгаряне. Сигурна ли си, че има връзка с убийството? Може да се е случило преди това — някаква злополука у дома или нещо подобно.

— Фармър би трябвало да проверява тази възможност. Но мястото на белега е много необичайно.

— Точно така става при злополуките, иначе не биха били злополуки. Кажи ми, като открият какво е. Може да е важно, никога не се знае.

Сам взе снимките от масата и ги огледа още веднъж, смутена от думите му.

Тревър се изправи.

— Виж, като стана дума за дежурствата, дали не би могла да поемеш моите?

— Защо? — облегна се назад тя.

— Ще изнасям беседа пред защитници на гражданските права от профсъюза. Хора срещу насилието или нещо подобно.

— Ти се занимаваш с политика? Сигурно скоро ще гласуваш и за лейбъристите.

— Вече го правя, мило момиче, вече го правя. Значи ли това, че си съгласна?

— Да.

— Великолепно. Вероятно би трябвало да се метна през бюрото и да те целуна, но с моя късмет, може да се окаже сигнал за Жената-демон да нахълта и да ми направи лоботомия, нищо че има почивен ден.

— Ако не тя, аз ще го направя.

Тревър направи страдалческа физиономия и излезе. Сам отново се върна към снимките.

Беше краят на дълъг и изморителен за Хамънд ден. Посещението на Негово Превъзходителство Хенри Стронг продължи по-дълго от очакваното. Обикновено Робърт не се впечатляваше особено от политиците и смяташе, че когато не целуват малки деца, крадат бонбоните им. Стронг обаче бе проявил искрено съпричастие. В началото на посещението му в дома на семейство Уест, родителите на Мери и техните близки, които се бяха събрали там, за да изкажат мнението си за убийството, бяха много напрегнати и враждебни.

Стронг нареди на всички — на собствените си съветници и дори на генерал Браун, който бе останал за още няколко дни, преди да се завърне в Щатите за пенсионирането си — да го почакат навън и влезе в къщата сам. Срещата трябваше да продължи половин час, но два часа и половина по-късно той все още бе вътре. В един момент секретарят му толкова се притесни за безопасността на посланика, че дори се осмели да наруши изричната му заповед, отиде до вратата и почука, но Стронг лично го смъмри и го изгони. Половин час по-късно посланикът най-сетне излезе. Той прегърна всеки член на семейството поотделно и целуна госпожа Уест. Хамънд можеше да се закълне, че докато отиваше към колата си, в очите на възрастния човек имаше сълзи.

След като приключи в дома на Уест, Стронг настоя да се срещне и да разговаря с двамата армейски полицаи, които бяха открили тялото на Мери. Боб се надяваше до този момент да са успели да арестуват Стречъм, но независимо от всеотдайните усилия на британската полиция, той все още се намираше на свобода и това задържаше историята на първите страници на повечето вестници. Ако имаха късмет, посещението на посланика щеше поне малко да смекчи хапливия тон на някои уводни статии, особено в булевардната преса.

След това посланикът направи обиколка на базата и дори поспря да поиграе бейзбол с няколко удивени авиатори, които прекарваха почивния си ден на чист въздух със семействата си. Накрая се присъедини към пикника им и изпи няколко бутилки лека бира. Браун и Къли, които бяха устроили пищен прием в негова чест в офицерската столова, се престориха, че също се включват в мача, но беше очевидно, че не го правят искрено и ги интересува не толкова играта, колкото това да видят снимките си в американските вестници.

След мача посланикът настоя да купят още една каса бира и безалкохолни напитки от магазина в базата, за да компенсира вече изпитите. Ако човек не познаваше Къли, едва ли щеше да види сляпата ярост, която прозираше иззад фалшивата му усмивка, но Хамънд я забеляза и изпита някакво весело задоволство.