Найджел Маккрери - Предсмъртни писъци

— Хубаво. Мисля, че открих онова, което търсиш. Последвай ме.

Поведе я надолу по коридора, като правеше дълги крачки със слабите си крака. Когато професорът хлътна в кабинета си, Сам затвори входната врата и го последва, изпълнена с очакване.

Осбърн взе книга от горния рафт на старата си скърцаща библиотека и я стовари върху голяма дъбова маса в средата на стаята. Отвори я и започна да разлиства страниците й с палец.

— Тук го открих. Книгата е доста стара, но все още е най-добрият труд по този въпрос.

Сам застана до него пред масата.

— Кой е авторът?

Той премигна насреща й, сякаш бе поразен от въпроса.

— Аз, естествено.

Беше напълно сериозен и Сам едва успя да потисне смеха си.

Осбърн не й обърна внимание, докато намери нужната страница.

— Ето го. Интересно, много интересно.

Тя се опита малко да ускори нещата, като се постара да вложи настойчивост в гласа си:

— Нещо необикновено ли е?

Не проработи. Не се бе и надявала особено и разбра, че просто трябва да е търпелива и да изчака той да заговори по въпроса, когато пожелае.

— Не е необикновено. Рядко — да, но не необикновено.

Професорът се замисли над думите си и, изглежда, промени становището си.

— Всъщност може и да е необикновено — искам да кажа, за Кеймбридж. Нека ти покажа.

Посочи към разгърнатата книга:

— Мисля, че това е, което търсиш.

На едната страница имаше голяма карта на Северна Америка, върху която с получерен шрифт бяха изписани имената на някои от южните щати. На отсрещната страница имаше рисунки и снимки на растение с дълги елипсовидни листа и дребни обли плодчета. Отстрани имаше няколко подробни снимки на цветния прашец на това растение: бяха същите като онези, които Сам бе видяла под микроскопа на Марша. Растението се казваше Myrica indora — храст без аромат от семейството на восъчната мирта.

Тя внимателно се вгледа в рисунките.

— Съжалявам, че са черно-бели — каза Осбърн. — Ако бяха цветни, щеше да видиш, че листата на това растение са жълти, зърнести, на точици и имат неразпукливо восъчно покритие.

Дори в неофициално място като собствения му кабинет професорът говореше така, сякаш изнасяше лекция пред група първокурсници. Сам стисна зъби и се опита да не показва раздразнението си.

— Цъфти през февруари и юли в зависимост от това в кой щат вирее.

— Може ли да се смята, че в такъв случай то не е характерно за нашата страна?

— Права си. Вирее предимно в южните щати на Северна Америка. Среща се в мочурища между храсталаци, неалувиални киселинни блата, борови гори на равен терен, тресавища по склоновете, езера с кипариси — подобни места.

Той прокара пръст по картата.

— Най-вероятно е да се открие в тези щати: Джорджия, Алабама, на юг от Мисисипи, близо до „дръжката на тигана“ 7 7 Тясна ивица земя от един щат, която се вдава в друг. — Б.пр. във Флорида.

— Сигурен ли сте, че не вирее тук?

— Напълно. Отглеждането му е трудно, много трудно, има нужда от специалист и аз съм сигурен, че досега щяха да потърсят или мен, или Джанет Блекууд от Кю, ако някой бе решил да се заеме с него.

— Значи смятате, че убиецът е американец? — попита Сам.

— Почти сигурно е. Би било логично, разбираш ли. Заподозреният бил ли си е скоро у дома?

Тя поклати глава. Започваше да се чувства нелепо, като че ли бе разкрила само част от информацията и му губеше времето. Мразеше да се държи непрофесионално.

— Не знам — отговори. — Съжалявам. Ще видя какво мога да изровя.

Той я изгледа продължително и настойчиво над очилата си.

— Не забравяй: всеки допир оставя следи.

Сам познаваше добре тази мисъл на Едуард Локард и се подразни, че Осбърн прибягна до нея, като че ли тя беше дилетант, изправен пред велико светило на съдебната медицина. Локард бе работил при великия Александър Лакасан в Лионския университет до 1910 година, когато бе напуснал, за да основе влиятелната полицейска лаборатория. Там той усъвършенствал методите на Лакасан и започнал да ги прилага във все повече научни области. В резултат на това името му се свързваше с редица прочути криминални случаи. Сам бе решила да стане съдебен патолог тъкмо след като прочете книгата на Локард Trait de criminalistique — независимо че вече беше поостаряла — и възприе страстното му увлечение по съдебната медицина. Тя отново разгледа картата.

— Но това е твърде обширен район. Няма ли нещо специфично в цветния прашец, което би могло да го постесни?

— В действителност няма. Той е това, което е. Освен ако не разполагаш с още нещо? Тогава ще се открие възможност да се съпоставят данните и районът да се постесни. — Замълча за миг, а умът му очевидно бързо работеше. — Дори в значителна степен.