Найджел Маккрери - Предсмъртни писъци

— Как го търпиш?

Тя се усмихна:

— За това ми плащат. И за онова, на което може да ме научи, а в настоящия момент то не е кой знае какво.

Майорът замислено кимна:

— Кога би искала да поразгледаш наоколо?

— Трябва да бъде вечерта, когато Дойл няма да има нужда от мен.

— Няма проблем. В колко часа?

— Ще се наложи да се уговорим в последния момент. Имаш ли нещо против?

— Не. Искаш ли после да вечеряме някъде навън? Храната ще бъде по-добра, отколкото в столовата.

— А след това ще се върнем в твоята квартира, за да пийнем по едно преди лягане и да разгледаме офортите ти, така ли?

Хамънд остана поразен от прямотата й.

— Нямам никакви офорти.

— Добре, поне ще спестим малко време.

Закачливо му се усмихна и той й отвърна, преди отново да насочи вниманието си към действията на Дойл, а по тялото му пробяга трепетно очакване.

Бараката беше стара — вероятно бе строена по времето на Втората световна война. Бетонните й стени бяха напукани и в петна, а покривът й изглеждаше така, сякаш ще отлети при първата буря. След предварителния оглед Дойл влезе вътре. Беше доволен, че британската полиция поне е проявила достатъчно разум и е поставила платформи за стъпване. Надяваше се, че са били достатъчно съобразителни и да ги използват.

Ед разбра, че той е бил там, в мига, в който влезе в бараката. Изобщо не беше нужно да поглежда към очевидните следи по стените. Просто го надушваше, долавяше зловещото му присъствие. Бараката беше празна: всичко, което можеше да бъде преместено, бе взето за изследване. Малкото прозорче в по-отдалечения й край бе покрито със слой сребрист прах за отпечатъци, нанесен сякаш хаотично от оперативните работници, а всичко бе опръскано и подгизнало от кръв. Стените и таванът бяха изпъстрени с петна, а на пода имаше засъхнали съсиреци.

Позата, в която бе открито тялото на мъртвото момиче, бе очертана върху земята. От доклада на патолога знаеше, че Мери Уест е лежала по гръб. Разгледа внимателно кървавите следи и се опита да изгради собствена хипотеза за начина, по който е било извършено убийството. Подобно на другите жертви, тя все още е била жива, когато убиецът се е захванал с ножа. Забеляза обичайните кървави петна и пръски.

Извади малкия си фотоапарат от джоба на якето. Обичаше да прави собствени снимки, защото не вярваше, че някой ще се справи както трябва, особено пък британците. Макар да беше малък, апаратът имаше хубав обектив и снимките винаги излизаха с добро качество. Засне кървавите петна и набързо начерта сцената на убийството в бележника си.

Най-силно го заинтригува далечният край на дългата стена и той направи няколко снимки на буквата омега. Засне още няколко кадъра с кървави петна, а след това и всяко местенце в бараката — от пода до тавана, чак до задната врата и прозорците — като презареди лентата. Най-накрая, сигурен, че не е пропуснал нищо, отново излезе.

Золхайм стоеше там, където бе и преди. Хамънд се бе доближил до нея и това никак не се понрави на Дойл.

Закрачи към тях.

— Имате ли списък на хората, които са влизали в бараката след намирането на тялото?

— Сигурен съм, че има… — подхвана майорът.

— Но е в полицията — грубо го прекъсна агентът.

Хамънд само кимна.

— Наистина смятам, че би било добре да ги осведомим за пребиваването ви тук — каза той. — Уверен съм, че ще ви окажат съдействие, особено ако разберат за какво точно става въпрос.

Дойл не обърна внимание на думите му.

— Имате ли информация дали са попаднали по следите на Стречъм?

— Не, но правят всичко по силите си.

— Което очевидно не е достатъчно, защото в противен случай вече щяха да са го заловили.

— Ще го хванат.

— Е, да се надяваме, че преди това няма да изкорми още някоя невинна глупачка.

Макар да не бе напълно убеден, че Стречъм е човекът, когото търси, Дойл знаеше от горчивия си опит, че разследването не бива да изключва никого и че почти винаги най-очевидният заподозрян се оказва действителният извършител. Онова, в което бе напълно сигурен, особено след като прочете доклада на доктор Райън и огледа бараката, беше, че убиецът, който и да бе той, е човекът, когото издирваше.

— С кого трябва да разговарям? — попита Ед.

— За убийството ли?

Дойл кимна.

— Групов началник Фармър ръководи случая — отвърна Хамънд.

— Какво представлява той?

— Чувал съм, че тя е доста добра в работата си. Твърда жена, но извънредно способна.

— Тя ли!