Найджел Маккрери - Предсмъртни писъци

Сам отново ги погледна. Рибени люспи. Толкова разпространено, толкова обикновено нещо. Откритието направо я шокира. Беше поредното парче от пъзела.

Понеделникът се стори на Сам твърде далече. Забрави дори страданията си по повод раздялата с Том, обхваната от нетърпеливо вълнение. Обади се на Тревър Стюърт и въпреки първоначалната му неохота, го убеди да поеме аутопсиите й другата сутрин. Заряза неотворена пощата си на пода и се метна в колата си.

Движението в Кеймбридж, както навсякъде из страната, беше страшно натоварено, особено в понеделник сутринта. Най-ужасният ден на годината беше в началото на октомври, когато хиляди окрилени студенти и обнадеждените им родители пристигаха за началото на учебната година. Гордост и съвети изпълваха този ден, а младежите просто искаха да се отърват от семействата си по най-бързия възможен начин, да разпуснат коси и да се потопят в студентския живот.

На този ден населението на града почти се удвояваше и навалицата предизвикваше поразии, особено за местните жители. Повечето „градски“ — както студентите наричаха хората извън студентския град — и преподавателите не напускаха домовете си и изчакваха тържеството да премине. Сам можеше да се примири веднъж годишно, но напоследък всеки работен ден заприличваше на лудница и все повече автомобили се състезаваха за все по-ограниченото пространство.

Тази сутрин й отне повече от час и половина да се добере до лабораториите по съдебна медицина в Скривингдън с находката си, която бе вече сигурно запечатана върху едно стъкълце. Отправи се по коридора към лабораторията на Марша, като се молеше да я намери там. Беше се опитала да я открие през почивните дни, но се включваше само телефонният секретар, а приятелката й не отговори на обажданията й.

Сърцето на Сам се сви, когато погледна през стъклената врата и видя, че Марша не е вътре и че няма признаци да е започнала работа. Но после се разтуптя лудо, защото, щом се обърна да си ходи, се озова лице в лице с приятелката си.

— Марша, ти си тук!

— Че къде другаде да бъда?

— Не отговори на обажданията ми, затова не бях сигурна.

Марша носеше две чаши кафе. Подаде едната на Сам.

— Бях с брат си в Лондон. Прибрах се късно вечерта в неделя и реших, че не е удобно да ти звъня посред нощ. Щях да ти се обадя днес.

Бутна вратата на лабораторията и двете влязоха вътре.

— Както и да е, какво е толкова спешно, та си дошла чак дотук в понеделник сутринта?

Сам тържествуващо извади стъкълцето от чантата си.

— Мисля, че открих какво е онова, което намерихме върху тялото на Мери Уест. Да ти го покажа ли?

Марша безгрижно отпи от кафето си.

— Разбира се, щом трябва.

Сам се смути. Обикновено приятелката й се вълнуваше от работата си не по-малко от нея самата. Но днес изглеждаше някак потисната. Тя пъхна стъкълцето под микроскопа, нагласи фокуса и отстъпи назад, за да даде възможност на Марша да се долепи плътно до окуляра. Лаборантката наблюдава няколко секунди, леко нагласи фокуса, после отново се изправи.

— Рибени люспи.

Сам беше удивена.

— Съдейки по жълтите и черните линии, които ги пресичат, бих казала, че са от местен костур.

Тя й се усмихна хитро.

Сам знаеше, че Марша наистина е добра, но това вече беше прекалено.

— Как, по дяволите, се сети?

— Елементарно, скъпа ми доктор Райън. Въпрос на талант. О, освен това посетих рибната експозиция на Природонаучния музей в петък. Затова ме нямаше.

— Нали каза, че си била при брат си.

— След това. Както и да е, там срещнах много приятен човек — Найджъл Батъруърд. Научи ме на всичко, което едно момиче трябва да знае за рибите и за техните люспи, и то само за час.

— Но как разбра, че е местен костур?

— Налучках, че е местен, но за костура знаех. Просто една от люспите, които ми показа господин Батъруърд, беше точно такава.

— Е — подхвана Сам, леко обезсърчена, — какво още ти каза господин Батъруърд?

Марша взе едно стъкълце от контейнера в другия край на лабораторията и го пъхна под микроскопа.

— Погледни това.

Сам леко разтърка очи, преди да ги допре до лещата. Веднага го разпозна. Изглеждаше като металическо синьо крилце на фея.

— Това е люспата, която открих по време на аутопсията.

— Не, това е проба, която ми даде Батъруърд в Природонаучния музей, но е от същата риба. Онова, което си открила, е люспа от Lepomis auritus — червеногърда риба-луна.

— Никога не съм чувала за нея.

— Не се учудвам. Доста е рядка. Не е местна.