Найджел Маккрери - Предсмъртни писъци

— Добро утро, Фред. Остана ли малко чай?

Той седеше в старото си кресло, в едната си ръка държеше голяма димяща чаша с чай, в другата — дълга черна цигара, а на скута му имаше някакъв измачкан булеварден вестник. Скочи, изгаси цигарата си в пепелник, който вече бе пълен с фасове и недвусмислено доказваше вината му, и погледна часовника си.

— Подранили сте, доктор Райън.

Сам знаеше, че го е изненадала.

— Така изглежда.

Тя се приближи до масата и взе пепелника.

— Докато котката спи…

Фред беше изгубил дар слово, което бе нетипично за него. Най-сетне се окопити:

— Бях на повикване. Трябваше да дойда и да приема тялото. Докато приключа, стана много късно и понеже тук нямаше никой…

— Затова реши да се натровиш с цигари, докато чакаш, така ли?

— Нещо такова. Съжалявам.

Сам изсипа фасовете в кошчето и постави пепелника на мястото му. През следващите няколко часа щеше да има голяма нужда от помощта на Фред, затова реши да не раздухва ситуацията. Пък и сега, след като го бе заловила, той едва ли щеше да го направи повторно. Снизходителността й щеше да го накара да бъде много по-отзивчив занапред.

— Какво стана с чая? — попита тя.

Фред не беше сигурен какво го очаква. Харесваше Сам, но неведнъж си бе навличал гнева й и това никак не му се бе понравило.

— Май е станал доста силен. Ще направя нов.

Приближи се към котлончето, което по някакъв начин бе извоювал за малката си стаичка, и го включи.

— Не сме сами.

Сам не го разбра. Фред й даде знак да го последва и се отправи към вратата. Когато стигнаха дотам, той посочи към далечния край на моргата. До хладилната камера от неръждаема стомана, на ръба на сив пластмасов стол, седеше съвсем млад униформен полицай. Изглежда, се чувстваше много неудобно.

— Тук е, откакто докараха тялото. Не помръдва. Поканих го да си побъбрим и да се постопли, но не ще и да чуе. Нещо във връзка със съхранението ли?

— Да, съхранението на доказателствата. Явно приема работата си доста сериозно.

Помощникът й саркастично се изсмя:

— Приятно е да знаеш, че някой от тях все още го прави. Ще развалят и него, дайте им само малко време.

Фред се върна в стаята си, за да се заеме с приготвянето на чая, а Сам остана загледана в младия полицай. Беше деветнадесет-двадесетгодишен, с чистосърдечно лице и преливаше от енергия. „Твърде голяма отговорност за толкова млад човек“, помисли си тя. Седеше на поста си като малък оловен войник с изпънат гръб, а шлемът му беше прилежно поставен на пода до лъснатите ботуши. Сам предположи, че вероятно все още е в пробен период. Ако трябваше да се изпълни някое досадно поръчение, винаги го възлагаха на полицаите в пробен период. Нещо като „ритуал за посвещаване“.

Фред се върна и му подвикна:

— Искаш ли чаша чай?

Полицаят кимна, стеснително и неловко се понадигна от стола и отново седна.

— Благодаря. Без захар.

Фред погледна към Сам.

— Сигурно така е по устав.

Тя го смушка с лакът в ребрата.

— Ще се опитам да намеря някоя чаша по устав. Ще бъда в кабинета си.

Тя се възползва от свободното време, за да се опита да навакса с работата. Бързо започна да записва бележките, които бе нахвърляла на местопрестъплението. След няколко минути влезе Фред и постави до нея голяма чаша чай.

— Благодаря, Фред.

— Имате посетител.

Още преди да довърши, някой почука на прозореца на вътрешния кабинет. Сам вдигна поглед и видя Колин Фланъри, началника на оперативната група, застанал на вратата.

Тя му направи знак да влезе.

— Искаш ли чай, Колин?

Той поклати отрицателно глава:

— Не, благодаря. Реших, преди да започнеш аутопсията, да поговорим набързо за това как ще действаме.

Подобно уточняване на процедурата преди пълната аутопсия правеха съвсем отскоро. Макар отначало да бе враждебно настроена към тази инициатива, защото й се струваше поредното вмешателство в работата й, което само й губеше времето, Сам постепенно осъзна ползата от нея. По време на тези срещи обсъждаха и последната подробност, като се започнеше от ролята на всеки присъстващ и се стигнеше до анализа стъпка по стъпка на самата аутопсия. Фланъри беше педантичен човек както в служебния, така и в личния си живот — както казваше Фред, „следи стриктно разписанието на влаковете“ — затова срещите с него траеха повече, отколкото с болшинството от другите колеги. И все пак Сам неведнъж се бе убеждавала в професионализма му. Почти нищо не убягваше от вниманието на Фланъри, затова тя проявяваше търпимост към прекалено стриктния му подход.