Найджел Маккрери - Предсмъртни писъци

От всичките тези години Сам бе научила, че да се отървеш от един труп е много по-трудно, отколкото смятат повечето хора. Беше виждала какво ли не: от нарязване на парчета и заравяне до използването на киселина, за да се скрие или унищожи тялото. Но в почти всички случаи оставаше нещо. Наистина понякога то не беше кой знае какво, но често се оказваше достатъчно, за да даде отправна точка на полицейското разследване.

Уморено се отдалечи от вратата, закачи палтото си и се запъти по коридора към кухнята. Погледна към градината от кухненския прозорец. (Толкова неща имаше за вършене; винаги беше така.) Искаше да се отърси от преживяното през последните няколко часа. Не беше религиозна, не вярваше в съществуването на някакъв всемогъщ бог, отговорен за съдбата на всеки човек и направляващ всяко негово действие, но за пръв път в живота си беше усетила истинското зло. Беше съвсем осезаемо — като невидима сила, готова да те обгърне и да те завладее. Тогава не си го бе признала, но когато Найт я остави сама на местопрестъплението, беше много уплашена. Нищо чудно, че се чувстваше изтощена: страхът изморява повече и от най-изнурителното физическо натоварване.

Погледна към стенния часовник и сметна, че е безсмислено да се връща в леглото и понеже вече бе достатъчно светло, реши да поработи в градината, за да се поуспокои. Свали обувките си, нахлузи високи до коленете ботуши и отиде в отдалечения край на двора, за да довърши онова, което бе започнала предния следобед. Лопатата й все още стърчеше от твърдата глинеста почва до дупката, която копаеше за теменугите, а те окаяно се подаваха от саксиите си на същото място, където ги беше оставила вчера.

Не обичаше да зарязва инструментите си навън и обикновено старателно ги почистваше и смазваше. Но Том бе дошъл в едно от лекомислените си настроения, втурна се в градината, грабна я и я отнесе в спалнята, ревейки като Тарзан. Овладя се само колкото да й даде възможност да изрита окаляните си ботуши. Тя се опита да протестира, но той не искаше и да чуе. Не обичаше градинарството и със сигурност не разбираше от растения.

Сам клекна и разгледа теменугите. Макар да бяха стояли изложени на следобедното слънце и да бяха леко увехнали, растенията не бяха застрашени. Наведе се над едно цвете и дълбоко вдъхна аромата му. Беше толкова упойващ: само да можеше да го пъхне в шишенце, щеше да натрупа цяло състояние. Издърпа лопатата от дупката и се зае да довърши онова, с което се бе заела, преди страстният й партньор да я прекъсне.

Шумът, долетял от бараката, не беше силен, но бе съвсем отчетлив. Нещо падна или бе съборено. Сам се изненада, защото много старателно подреждаше нещата вътре. Остана загледана в паянтовата дървена постройка, като се чудеше какво да прави. При нормални обстоятелства подобен шум нямаше да я притесни, но тя все още се намираше под впечатлението на среднощните събития, затова се страхуваше от неща, които се катурват рано сутрин. Най-сетне предпазливо се отправи към бараката по покритата с плочи пътека, вдигнала лопатата във въздуха като копие или тояга, готова да посрещне всяко нещо, което я връхлети откъм изкривената счупена врата. Тази нощ вече бе изживяла нещо неприятно в една друга барака и то й бе предостатъчно.

Щом стигна до паянтовата постройка, Сам изви глава и долепи ухо до пролуката между вратата и рамката. Ослуша се напрегнато и се опита да разбере какво може да се спотайва вътре. Предполагаше, че е някакво животно. Живееше в провинцията и бе привикнала с разнообразните звуци, които издаваха местните животни: като се почне от лисиците, които звучаха като разплакани бебета, и се стигне до таралежите по време на размножителния им период, чието страстно сумтене сякаш идеше от друг свят. Реши рязко да отвори вратата на бараката и отскочи встрани с надеждата, че каквото и да се намира вътре, то ще се възползва от възможността да избяга и ще хукне.

Сам стисна лопатата в ръка, хвана дръжката на вратата и се приготви да я отвори.

Невидими ръце я сграбчиха изотзад и я вдигнаха високо във въздуха. Тя изпусна лопатата, изпищя и замаха напред с надеждата да удари нападателя си или да го отблъсне. След известно време, което й се стори цяла вечност, мъжът отново я пусна на земята, но все още я държеше здраво през кръста и силно я притискаше към тялото си.

— Всичко е наред, всичко е наред. Успокой се, аз съм. Аз съм!

Гласът на Том звучеше нежно и утешително, но Сам вбесено се извърна към него.