Найджел Маккрери - Предсмъртни писъци

— Намериха ли вече обувките й? — попита тя.

— Все още ги търсим — поклати глава Фланъри. — Ще се появят отнякъде.

Сам не се сещаше какво още може да каже засега. Както и останалите, знаеше, че ще се наложи да изчакат аутопсията, за да разберат повече. Погледна часовника си.

— Аутопсията ще бъде в десет часа. Това устройва ли всички?

Останалите кимнаха в знак на съгласие. Сам изхлузи предпазния си костюм и обувките и ги подаде на Фланъри.

— Колин, мисля, че ще се наложи да затвориш и добре да вържеш стомаха, за да не изпадне нещо, докато я местите.

— Няма проблеми — отвърна той, повика служител от оперативната група и двамата се запътиха към бараката.

Рано същата сутрин един мъж вървеше по пътеката, която водеше към вилата на Сам. Шофьорът на таксито не пожела да го откара по неравния черен път посред нощ, затова той се видя принуден да освободи колата на шосето и да измине останалата част от пътя пеш. Когато най-сетне стигна до дома на Сам, вътре не светеше, но той го бе очаквал. Щом зави по алеята, лампата над входа примигна, след това блесна и за момент го заслепи и очерта издължената му тънка сянка зад него.

„Това няма да продължи дълго“, помисли си той. Приближи се към входната врата, закрил очите си с ръка, докато привикнат към ярката светлина. Почука силно и зачака. Когато не получи никакъв отговор, опита отново. Този път натисна звънеца докрай и задържа пръста си върху копчето. Чу как пронизителният му писък отекна във вътрешността на къщата. След като държа копчето натиснато достатъчно дълго, за да събуди дори и мъртвец, мъжът го пусна и зачака. Пак нищо. Никаква светлина, никакъв звук от забързано приближаващи се стъпки.

Внезапно лампата над вратата отново примигна и загасна, като потопи него и алеята в пълен мрак. Мъжът решително заобиколи къщата на бледата лунна светлина. Търсеше отворен прозорец, райбер, който не е бил затегнат както трябва, счупена рамка, която все още не е поправена. За момент се зачуди дали да не строши някое стъкло, но после се сети, че къщата сигурно има алармена система. Огледа градината и забеляза бараката. Нямаше да му е за пръв път да спи в барака, а някои от тях се оказваха доста удобни. Приближи се и натисна дръжката. Не беше заключено. Пристъпи в мрака, затвори вратата зад себе си, остави куфара на пода и се настани, очаквайки собственичката да се върне.

Когато Сам се прибра у дома, слънчевите лъчи обагряха острите сумрачни очертания на пейзажа около Кеймбридж. Щом отклони рейндж ровъра от пътя към алеята, тя с известно удоволствие чу хрущенето на чакъла под гумите му. Сигналната лампа, кацнала високо на предната стена, присветна несигурно, поколеба се за миг, а след това силно изпука и потопи алеята в мрак, когато крушката изгоря. От седмици се канеше да я смени, защото усещаше, че вече сдава багажа, но така и не намери време. Нямаше смисъл да моли Том: той не беше по-практичен в домакинството от нея. Сам реши, че има нужда от момче за всичко. Някой, който от време на време да идва до къщата и да се грижи за досадните дреболии, които трябваше да бъдат подменени или поправени.

Зарови в чантата си, търсейки ключовете за къщата. Знаеше колко лесно ги губи, затова винаги държеше тези за колата отделно от онези за къщата. Не че и така не ги губеше често, но поне не всички наведнъж. Известно време държа комплект ключове под един камък в градината, но когато забрави точно под кой ги е сложила, бе принудена да признае недостатъците на плана си. Сега, шест месеца по-късно, все още не ги бе открила.

Изрови ключовете за входната врата, които се оказаха скрити под множество хартийки от дъвки и стари талони за паркиране в един от страничните джобове на голямата й чанта. Отключи, запали лампата и светлината гостоприемно обля ниския таван и грапавите стени, след това затръшна тежката дъбова врата и уморено се облегна на нея.

Чувстваше се изтощена. При това не само от физическото натоварване, свързано с работата й, макар с напредването на годините да й ставаше все по-трудно да се измъква от леглото в ранните утринни часове, за да застане на студа в някое поле или на друго не по-малко неприветливо място. Ако не ставаше дума за битово убийство, макар все още повечето да бяха именно такива, телата биваха откривани на пусти места, където убиецът или убийците най-безцеремонно се бяха отървали от тях, стремейки се да прикрият уличаващите ги доказателства за колкото е възможно по-дълго време.