Найджел Маккрери - Предсмъртни писъци

Сам беше подготвена за такъв въпрос.

— Зависи от това дали ще успеем да проследим цветния прашец, който открихме върху тялото на Мери Уест.

— Доста трудна работа.

— Не съвсем. Растенията са редки и виреят само в определени блатисти местности. Ако сполучим да установим ДНК-то на прашеца, ще можем да кажем дори точно от кой храст е.

— Впечатляващо. Но колко време ще отнеме това?

Дойл се обади:

— Резервирал съм билети за всички нас за полет днес следобед, сър. Реших, че колкото по-скоро започнем, толкова по-добре.

— Не е ли малко раничко, Ед? Надявах се да поразведа доктор Райън из нашата столица, преди да тръгнете.

— Вече я разгледах. Агент Золхайм ми показа града снощи. Великолепно място.

Ед се намръщи на Катрин, а тя отмести поглед. Сам разбра, че отново е оплела конците.

— Колко жалко — каза Барток. — Е, може би следващия път. Все нещо сте пропуснали. — Той смени темата: — Добре, какво искате от мен?

— Ще ни помогнете много, ако ни осигурите съдействието на местните съдебни органи — каза Дойл.

Барток кимна.

— Там има един съдебен патолог, Самюъл Кларк — намеси се Сам. — Той е познавач на местната флора и фауна. Мисля, че си струва да посетим и него.

— Няма проблеми. Смятате ли, че ще успеете да откриете Хамънд?

Золхайм беше скептично настроена, а Дойл не чак толкова.

— Ще го намерим. Никой щат не е достатъчно голям, за да се укрие напълно.

— Оптимист, както винаги — усмихна му се Барток и погледна часовника си. — Трябва да тръгвам. Чакат ме в Капитолия.

Вратата се отвори тъкмо навреме и влезе секретарката на Барток. „Сигурно натиска някое тайно копче, когато е време хората да си тръгват“ — помисли си Сам.

Всички се изправиха и Барток отново се ръкува с нея.

— Радвам се, че се срещнахме, макар и за толкова кратко време. Няма да забравите за уговорката, нали?

— Разбира се — каза Сам. — Очаквам го с нетърпение.

Той кимна и секретарката изведе тримата посетители от стаята.

Веднага щом вратата се затвори зад тях, Барток вдигна телефона:

— Свържете ме с полковник Терингтън от Пентагона, ако обичате.

Затвори слушалката и се облегна на стола си със загрижено изражение.

Тримата се отправиха надолу към кабинета на Дойл.

— А сега какво? — попита Сам.

Агентът я погледна.

— Ще вземем самолета в четири следобед за Атланта. Уредих кола, за да ви върне в хотела, а после да ви докара на летището. Ще се видим там. Колкото по-скоро приключим с това, толкова по-добре.

Той отвори едно чекмедже, извади отвътре автоматичен пистолет и провери пълнителя.

— Извървяхме дълъг и изморителен път, но вече е към края си.

Бутна пълнителя на мястото му и сложи пистолета в кожения кобур, който лежеше върху бюрото му. Сам се запита как ли би постъпил той, ако открие Хамънд, и внезапно се разтревожи да не би чувството му за справедливост да се окаже скрито в пълнителя на пистолета.

Марша дойде на работа късно следващата сутрин. Вечерта с „новото момче“ бе продължила по-дълго от очакваното. Нищо не се случи — е, почти нищо. Двамата просто поседяха в апартамента му и си побъбриха.

Най-странното от всичко бе, че на нея не й доскуча. Обикновено, когато разговорът се въртеше около работата и амбициите, мъжете винаги отблъскваха Марша от себе си, но Майкъл беше различен. Той не й налетя незабавно, а това също беше необичайно. Целуна я едва когато се накани да си ходи — и то каква целувка, господи! Едва успя да устои на изкушението да го бутне обратно в апартамента и да му се нахвърли върху килима в хола. Но не го направи и се радваше, че стана така.

Разбраха се да прекарат заедно следващия уикенд, но Марша не бе сигурна, че ще може да издържи чак дотогава, без да го вижда. От много време не бе изпитвала подобни чувства към мъж. Въздъхна дълбоко и й се прииска Сам да е наблизо, за да могат да си побъбрят. Помисли си, че когато наистина има нужда от нея, приятелката й все я няма.

Погледна към дебелата книга, която я очакваше върху една от работните маси. Съблече сакото си, навлече бялата си престилка и взе томчето. Отвори на последната глава — за ордените за храброст — и се зае с първата картинка. Изчете надписа под нея, а след това и описанието на лентичката на ордена. После ги препрочете с нарастващо вълнение. Цветовете не просто приличаха, а напълно съвпадаха с тези на копринените нишки, намерени в найлоновия плик. Марша грабна слушалката на телефона и набра някакъв номер.

Сам не успя да види много от Атланта. Кола, изпратена от шерифството, ги посрещна на летище Хартсфийлд и бързо ги откара в града. Успя да добие само бегла представа за това, че огромно богатство съжителстваше рамо до рамо със страхотна мизерия. Нищо чудно, че нивото на престъпността бе толкова високо.