Найджел Маккрери - Предсмъртни писъци

— Какво?! Пила ли си?

— Доста. Смятам, че съм си го заслужила, а ти все още не си ми казал какво искаш.

— Просто да се уверя, че си пристигнала благополучно и че всичко е наред.

— Добре съм. Утре ще ходя в Куонтико. Ако нещо се случи, ще те осведомя. И още нещо…

— Какво?

— Някой опитвал ли се е да се меси в случая?

— Кой например?

— Надявах се ти да ми кажеш. Просто Золхайм ми спомена нещо.

— Поне на мен не ми е известно. Ще попитам Рочестър, ако искаш.

Идеята не допадна особено на Сам. Като имаше предвид игричките, които Рочестър обичаше, не беше изключено самият той да е замесен по някакъв начин.

— Не, няма нужда. Просто се чудех.

— Хубаво. Е, най-добре да те оставя да поспиш.

— Да, най-добре.

— Между другото, ти какво й каза?

— За кое?

— За това как съм в леглото.

— Нима мога да преценя само за десет секунди?

Последното нещо, което Сам чу, докато затваряше телефона, беше как Адамс изпъшка слисано и с наранена гордост.

Марша беше решила да работи до късно, за да се справи с книгата. „Ордени, отличия и награди в армията на Съединените американски щати“ не се покриваше съвсем с представата й за приятно четиво преди лягане, но знаеше, че така или иначе трябва да я прочете. Започваше да съжалява, че не се бе обърнала за помощ към американското посолство. Не го направи, защото сметна, че сама ще се справи по-бързо, но вече изпитваше известни съмнения. Бе минала отличията за чужденци, медалите за добра служба, отлични резултати и за различни военни операции и сега я очакваха ордените за храброст. Започваше да й се приспива и се зарадва на почукването на вратата, което я откъсна от книгата.

Майкъл Спендър надникна иззад вратата.

— Май сме останали само двамата — обяви той. — Искаш ли да пийнем по нещо?

Той беше новото попълнение в лабораторията, бе завършил университет и очевидно напредваше доста добре в кариерата. Освен че бе отдаден на работата си, беше и интересен и привлекателен мъж. Марша погледна към книгата. Оставаше й последната глава — щеше да почака до следващата сутрин. А междувременно възнамеряваше да изследва възможностите, които предлага питие в интимна обстановка с младия Спендър.

Тя отбеляза страницата, затвори книгата и свали лабораторната си престилка.

— Ти ли черпиш?

— Естествено. Ако е само кока-кола.

Марша профуча покрай него и каза:

— С голям ром в нея.

Майкъл Спендър се усмихна и я последва.

На следващата сутрин кола дойде да вземе Сам в десет часа. Чувстваше се леко отпаднала и пропусна закуската, защото безвъзвратно бе изгубила апетита си. Куонтико се намираше на доста по-голямо разстояние от Вашингтон, отколкото си бе представяла, и пътуването им отне почти час.

Академията представляваше внушителна гледка. Напомняше й новите университети, които се строяха във Великобритания. На паркинга я посрещна Золхайм, която отново я подразни със свежия си външен вид. Сам мина през пропуска и двете се отправиха към кабинета на Барток.

— Добре ли прекара снощи? — попита Катрин.

— Чудесно, но май попрекалих.

— Понякога има нужда и от това.

Асансьорът спря на техния етаж и Сам последва агентката по коридор с плюшени килими. Кабинетът на Барток беше голям и внушителен, при това доста далеч от стандартния за случая дизайн. По стените висяха авангардни картини, а няколко съвременни скулптури бяха поставени на подходящо осветени места. Единствената снимка беше на семейството на Барток и тя стоеше на бюрото му. Нямаше нито една полицейска фотография или нещо подобно. Барток беше близо петдесетгодишен мъж, висок, загорял от слънцето и красив. Все още смолисточерната му коса бе прошарена на слепоочията. Беше облечен в тъмнозелен модерен костюм, който според Сам вероятно беше „Армани“, и ги чакаше с нагласена усмивка.

Прекоси стаята към гостенката.

— Доктор Райън. Толкова много съм чувал за вас, че сякаш ви познавам.

Сам протегна ръка:

— И с мен е така.

Когато той се приближи към нея, тя разбра, че слънчевият загар най-вероятно е изкуствен и че си е правил поне един лифтинг на лицето. Запита се колко ли още са изкуствените неща, свързани с него.

Дойл вече бе там. Изправи се и се ръкува със Сам. Барток я придружи до едно кресло, след това се върна на мястото си.

— От Ед разбрах, че Бюрото е успяло да открие местонахождението на Хамънд.

— С известна помощ от шерифските служби — допълни Дойл.

— Добре. Научих, че са го проследили до Джорджия. Това е доста голям щат. Какви са според вас шансовете да го открием?