Найджел Маккрери - Предсмъртни писъци

Името на Барток произведе обичайното въздействие върху Дойл: той кимна с престорен ентусиазъм, но очевидно му беше крайно неприятно.

Сам се чудеше дали може да получи някаква помощ от Том. Беше сигурна, че той не желае тя да заминава — поне не сама. Но не можеше да иска нищо повече от него. Погледът, който му метна Рочестър, когато се обади, ясно показваше, че всеки по-нататъшен протест ще му се отрази зле — заплахата от южния участък и от Райд просто висеше във въздуха. Том трябваше да остане встрани. Внезапно се почувства съвсем сама.

Самолетът кацна във Вашингтон рано следобед. Една кола ги посрещна на летището и бързо ги откара в централната част на Вашингтон. Дойл и Золхайм оставиха Сам в хотела й, за да си разопакова багажа и да се освежи, а те незабавно се отправиха към Куонтико, за да поставят Барток и останалите от екипа в хода на събитията.

Сам беше дълбоко впечатлена от хотела: петте му звезди бяха напълно заслужени. Стаята й беше луксозна, просторна, с климатична инсталация, а върху малка масичка бяха поставени свежи цветя и кошница с плодове. От прозорците се разкриваше великолепна гледка към Вашингтон и тя се опита да разпознае някои от по-известните забележителности на града.

Но в момента имаше най-голяма нужда от баня, а в нейната имаше дори джакузи. Никога не бе използвала такова нещо преди и нямаше търпение да опита — щеше да остави душа за друг път. С удоволствие се плъзна в топлата вода и пусна джакузито. Мехурчетата погъделичкаха кожата й и масажираха напрегнатите й мускули. Не можа да се стърпи и се разкиска. Чувстваше се като момиче, което се готви за първата си среща. Независимо от тъжната причина за посещението си, тя реши, че съдейки по условията, би могла да прекара приятно. Облегна глава на ръба на ваната и се замечта. Пронизителното иззвъняване на телефона я откъсна от унеса й. Разбира се, имаше апарат и в банята.

— Доктор Райън.

Обаждаше се Золхайм.

— Вижте, знам, че сигурно сте уморена, но се чудех дали не бихте вечеряли с мен. Аз ви каня.

Сам се замисли за момент. Не й се искаше особено: още един разговор с агентката, по време на който тя ще се опитва да я спечели на своя страна срещу Дойл, не й изглеждаше примамлива перспектива.

— Бих искала, но…

— Знам какво си мислите — прекъсна я Золхайм, — но няма да се опитвам да ви убеждавам да играете срещу Дойл. Просто си помислих, че е добре и за двете ни да си починем една вечер. Виждали ли сте Вашингтон нощем?

— Не съм го виждала дори през деня.

— През нощта е по-красив. В тъмното не се забелязва цялата мръсотия.

Независимо от резервите си, Сам откри, че приема предложението й.

— Добре. Значи — решено. Ще ви взема в осем. Ще отидем на едно изискано място, така че късата черна рокля ще бъде подходяща, ако си я носите, естествено.

Сам затвори телефона, леко разочарована от себе си, задето не бе имала смелостта да откаже. Проигра и последната си възможност да се отпусне. Излезе от ваната, уви се в хавлия и се отпусна тежко на един стол, твърде апатична, за да се изсуши. Вашингтон може и да беше по-красив нощем, но тя все пак предпочиташе да го види на дневна светлина.

За щастие си носеше къса черна рокля. Облече я, гримира се и се опита да събуди у себе си малко въодушевление от предстоящата вечер. Тъкмо се обуваше, когато от рецепцията позвъниха и съобщиха, че Золхайм я очаква.

Слезе във фоайето. Катрин изглеждаше зашеметяващо, както винаги. Това се дължеше не толкова на дрехите й, колкото на начина, по който ги носеше. Докато чакаше доктор Райън, няколко души, включително и служителят на рецепцията, я наблюдаваха с открито възхищение. Сам се почувства невзрачна, незначителна и старомодна. Защо, за бога, се бе съгласила?

След кратко пътуване с кола пристигнаха в малък ресторант близо до търговската част на града. Золхайм очевидно го посещаваше често, защото я посрещнаха изключително сърдечно. Отведоха ги до усамотена маса в задната част на заведението и им връчиха менюто. Беше на френски. Сам го изчете с интерес. Дали от вълнението или от стреса, но апетитът й се бе възвърнал.

Катрин вдигна поглед към нея.

— Имате ли нужда от помощ?

Тя надникна иззад менюто, леко засегната.

— Не, няма проблем. Издържах приемния изпит по френски.

— Моля?

— Няма значение. Един стар изпит.

Поръчаха, а Золхайм избра виното. След първата чаша Сам започна да се отпуска.

Както можеше да се очаква, Катрин заговори за случая: