Найджел Маккрери - Предсмъртни писъци

Райд изгледа гневно Том, който издържа погледа му, без да мигне, а след това отново се обърна към Сам:

— Пак ще се видим.

— Твърде е възможно.

— Ще напиша пълен доклад за случилото се до командир Рочестър и Министерството на вътрешните работи — студено заяви Адамс.

— Правете каквото щете!

Пол кимна на Холмс, тя се изправи и двамата напуснаха стаята.

Уин им отвори входната врата.

— И да не се връщате скоро.

Затръшна вратата зад тях и се присъедини към сестра си и детектива в дневната.

— Каза ли му нещо? — попита я Том.

— Разбира се, че не.

— Извинявай. Просто целият настръхвам, когато съм в една стая с това копеле.

— Наистина ли? Не бих и предположила. Беше възхитително спокоен.

— Искаш ли кафе? — попита го Уин.

— Не, благодаря. Едва ли ще имам време. Трябва да се върнем за среща с шефа.

Уин се запъти към кухнята, за да им направи сандвичи за обяд, а Сам сърдито го попита:

— Трябва ли? Е, имам някои собствени планове, преди да го направим.

Адамс погледна нетърпеливо към нея, а после и часовника си.

— Например?

— Имам среща с Марша Евънс в лабораторията.

— Ами ако побързаме, ще можеш да видиш Марша и пак да не закъснеем много с връщането в „Кромуел Парк“.

Тя се замисли за момент.

— Добре.

Когато стигна до вратата, нещо й хрумна и се обърна към него:

— Идентифицирахте ли вече трите момичета?

— Две от тях. Едната е била Сюзън Денч, а другата се казва Елизабет Кар от Ийлинг, Лондон.

— Това не е близо до никакви военновъздушни бази, нали?

— Пътувала на автостоп, за да посети приятели в Сафълк. Значи може да са я прибрали където и да е по пътя. Изчезнала е около три седмици след Денч.

— Ами третото момиче?

Той сви рамене:

— Една от хилядите. След като Елизабет не е била местна и е идвала чак от Лондон, значи ще имаме работа със стотици изчезнали момичета.

Сам знаеше, че това е тъжната истина. Можеше да мине много дълго време, преди да открият кое е било третото момиче — ако изобщо някога откриеха. Въздъхна и промълви:

— Само пет минутки.

Том я погледна скептично и извика:

— Може би все пак ще имам време за кафе, Уин.

Тя го изгледа навъсено и изчезна нагоре по стълбите.

През по-голямата част от пътя до Скривингдън Сам лакомо поглъщаше сандвичите с бекон, които Уин им бе приготвила. Откакто се бе прибрала у дома предната вечер, непрекъснато усещаше глад. Съвсем егоистично бе предложила на Адамс само няколко хапки, но продължаваше да чувства стомаха си празен.

Когато пристигнаха в лабораторията, намериха Марша в обичайната й поза — залепена за микроскопа. Тя изобщо не им обърна внимание. Адамс се прокашля, но младата жена не помръдна.

— Знам, че сте тук — обади се. — Не съм глуха. Но ако не свърша това сега, ще ми виси на главата дни наред.

Обърна се към тях едва след като приключи и набързо надраска няколко бележки в тетрадката си.

— Добро утро, Сам. Надявах се да дойдеш по обяд, за да ме почерпиш. Мисля, че ми го дължиш — каза тя й кимна по посока на огромна купчина торбички с веществени доказателства.

— Съжалявам за допълнителната работа, но не познавам друг човек, на когото мога да се доверя достатъчно.

Марша се усмихна язвително:

— Ами намери си нови приятели. Знаеш ли, мисля, че ще си умра девствена.

Долната челюст на Сам увисна в шеговито удивление, а Марша й се усмихна одобрително.

— Както и да е, смятам, че имам онова, което ви трябва, ей там.

Поведе ги към отдалечения край на лабораторията. На закачалките висяха две външно еднакви куртки. Марша взе едната и обясни:

— С тази е бил облечен Стречъм, когато тялото е било намерено в канализацията.

Сам направи гримаса:

— Не ми напомняй.

— Това е стандартната униформена куртка за редниците и медицинските служители във военновъздушните сили на САЩ. — Марша отново я окачи и взе другата. — А тази е от униформата на офицерите от военновъздушните сили. Изглежда като първата, но не съвсем. Взех я от интендантството в Лиймингъл.

Сложи униформеното сако на работната пейка и се приближи към един от множеството си микроскопи. Провери фокуса, след това покани Сам да погледне. Тя се наведе и видя тъмна усукана нишка.

— Влакното, което виждаш — обясни Марша, — е от куртката на Стречъм и е типично за изкуствените материи. С помощта на спектрометрията и на тънкослойната хроматография можем да анализираме боите, използвани за тази тъкан. Влакната, които открихме в найлоновата торбичка в бараката, където бе намерено тялото на Мери Уест, са различни от пробите, които взехме от униформата на Стречъм.