Найджел Маккрери - Предсмъртни писъци

— Това ни е известно, защото според мен е разумно да се предположи, че не Стречъм е убил Мери Уест.

— Съгласна съм, но аз го използвам само за сравнение.

Сам изчака, изпълнена с очакване.

— Боите на влакната в найлоновата торбичка също са използвани за военни униформи, но по-често за облеклото на офицерите, а не на редниците.

— Значи твърдиш, че нашият убиец е американски офицер, така ли? — попита Адамс.

— Не, това, което казвам, е, че влакната в найлоновата торба са от униформа на офицер от Военновъздушните сили на САЩ.

Адамс погледна към Сам.

— Нищо чудно, че Хамънд изчезна толкова светкавично.

— Не избързваш ли малко? — попита тя. — Според мен той не е единственият офицер в Лиймингъл.

— Но само той избяга.

— Извинявай, но доколкото чух, са го отзовали в Щатите. Не знаех, че е избягал.

Детективът изглеждаше определено скептичен.

— Това е нещо различно — каза Сам. Все още не вярваше, че Хамънд е способен да извърши убийство, да не говорим за жестоки, извратени серийни убийства. Попита Марша: — А какво ще ни кажеш за цветното влакно, което ти откри?

Приятелката й сви рамене:

— Все още не съм сигурна откъде идва то.

Когато се извърна настрани от микроскопа, погледът на Сам попадна върху офицерската куртка, която лежеше на пейката. Тя се вгледа в нея. Имаше нещо странно, но не можеше да каже какво точно. Опита се колкото е възможно по-ясно да си представи сакото облечено. Разбира се! Това беше! И върху двете куртки нямаше никакви ордени, а американските военновъздушни сили се гордееха с множеството отличия, които раздаваха. Просто не проумяваше как не се е сетила по-рано.

— Ордените — каза тя. — Къде са ордените?

Забързано прекоси лабораторията, взе двете куртки и посочи към мястото, където обикновено се окачваха отличията.

— Виждате ли? Няма ордени. Ето оттук идва твоето неидентифицирано цветно влакно. От лентичка на орден.

— Хамънд имаше ли ордени? — попита Адамс.

— По целите гърди, но така е с повечето офицери след толкова години служба.

— Предполагам, че ще зависи от лентичката на какъв точно орден е влакното — каза Марша.

Адамс я погледна въпросително.

— Някои от ордените са твърде разпространени и повечето офицери ги получават. Но други са редки и така бихме могли да постесним кръга.

— Колко време ти трябва, за да разбереш от какъв орден е влакното? — попита я той.

— Ще мога да кажа веднага щом получа списък на американските ордени и на съответните им цветове. Не би трябвало да отнеме много време. Незабавно ще се заема с това.

— Добре. Ще видя какво мога да направя, за да открием Хамънд.

Сам го измери с гневен поглед, докато излизаше от лабораторията.

Пътуването от Кеймбридж до „Кромуел Парк“ беше дълго и премина в почти пълно мълчание. Когато стигнаха до главния портал, Адамс спря колата и се обърна към Сам:

— Откъде си толкова сигурна, че е невинен?

Тя гледаше право пред себе си.

— А ти защо си толкова сигурен, че е виновен? Смятах, че основното правило в британското правосъдие е, че човек е невинен до доказване на противното.

— Според мен вече разполагаме с достатъчно доказателства.

— Както вече изтъкнах — косвени.

— Хайде стига, Сам, ако беше друг, а не Хамънд, щеше да си съгласна с мен.

Тя се обърна към него, пламнала от гняв:

— Това е ужасно нелепо. Не смятам, че е виновен, защото мисля, че няма достатъчно доказателства срещу него. А твоят проблем, Том, е полицейското ти мислене. По принуда решаваш, че е виновен, и всяко доказателство, което ти помага да потвърдиш вината му, независимо колко половинчато е то, ти е добре дошло. А всяко, което доказва противното, просто пренебрегваш. И докато всички се потупвате похвално по гърбовете, убиецът все още е на свобода и е много вероятно отново да убие някого!

Рязко се обърна на другата страна и скръсти ръце. Том знаеше, че няма смисъл да продължава спора, затова отново запали колата и мълчаливо потегли към сградата.

Когато влязоха в кабинета на Рочестър, Дойл и Золхайм вече ги очакваха. Джон се приближи да поздрави Сам. За момент тя си помисли, че ще я целуне, но той просто протегна ръка и тя я пое.

— Разбирам, че трябва да те поздравя — каза й.

Сам ядосано измери с поглед Адамс, който седна далеч от нея.

— Е, смятам, че още е малко прибързано — отговори тя.

— Може би, но влакната, а с малко късмет и тази лентичка на орден, биха могли да подплатят сериозно обвиненията срещу Хамънд.