Найджел Маккрери - Непознати без лица

— Добре ли си? — Сам се присъедини към него.

Той й хвърли поглед за миг, после отново се взря през стъклото.

— Понякога човек трудно се справя със спомените.

— Зная. Много съжалявам за Кейт — отвърна тихо тя.

— Зная, няма нужда да го повтаряш. — Изви поглед към нея. — Зная, че вината не е твоя. Затова хайде да оставим тази тема. Не ми е нужна твоята вина в добавка към моята.

Силно почукване на вратата развали мига. Художникът отвори и пусна в стаята техника от хотела, носещ видеото. Свързаха го бързо с телевизора и пуснаха касетата. Както очакваха, започна епизод на „Стар Трек“. Шармън взе дистанционното и за нещастие на Хъд превъртя лентата, докато малко след края на серията стигна до онази част, която търсеше. Вместо очакваната картина на някаква мизерна стая и окаяно, изнасилено и убито източноевропейско момиче, те се сблъскаха с изглед от спалнята на Джон Кларк, а съпругата му Софи Кларк, вързана за леглото, бе явно изплашена и очакваше неизбежното. Шокирани и удивени, продължиха да гледат как в кадър се появи Майкъл Роджърс и започна да изнасилва безпомощната жена. Сам забеляза, че през цялото време той внимава и е с презерватив. Трудно й бе да гледа, но съзнаваше, че се налага. Движейки се от сцена в сцена, от близък кадър до общ план, от продължителното снимане към големия финал, камерата предоставяше детайлното изображение на мъчението. Въпреки че изнасилването и изтезанията бяха ужасни, касетата свърши, когато Софи Кларк бе още жива.

Хъд си бе глътнал езика от изумление. Докато филмът вървеше, Сам изведнъж извика:

— Спри, спри тук!

Шармън реагира веднага, но не достатъчно бързо. Тя чувстваше надигащо се вълнение.

— Върни, върни на ръцете.

Той превъртя през кадър, докато се върна на ръцете на Софи Кларк. Бяха вързани стегнато заедно около страничния стълб на леглото.

— Тук, спри тук.

Той натисна пауза. Изгледа я леко озадачен.

— Какво трябва да видя?

Сам стана и натисна силно пръст върху екрана.

— Виж пръстените.

Шармън и Хъд се взряха в кадъра съсредоточено, а тя се втурна към масата и вдигна пръстените, които бяха намерили в пакета на Спейд. Върна се обратно до екрана и ги постави до изображението на ръцете на жертвата.

— Вижте, същите са!

Стан сравни украшенията. Веднага разбра, че Сам е права, бяха същите. Хъд се взря в стопкадъра, преди да се извърне към нея.

— Бяха ли открити някакви други пръстени при смъртта й?

Тя отново погледна към екрана. Почти по всичките пръсти на жената имаше пръстени. Поклати глава.

— Не, трябва да са били откраднати от трупа й. Чудя се къде ли са сега.

Шармън се взря в картината за момент, а после и в Сам.

— Мисля, че зная.

След една последна нощ в хотела малката групичка потегли обратно към Кеймбридж. Всички си бяха легнали рано, закопнели да поспят и да се откъснат от мислите за преживелиците от предишния ден. Но никой от тях не спа много. Умовете им бяха все още пълни със събитията и трагедиите от изминалите няколко дни. Шармън тръгна за града сам. Каза, че имал среща с някакъв пощальон, което Сам не разбра напълно, но реши да го подмине за момента. За нея и художника пътуването бе дълго и монотонно и го изминаха в почти пълна тишина. Доминираше силното усещане за нечие отсъствие. Бяха потеглили трима, изпълнени с вълнение и възбуда, а сега се връщаха само двама. Това отново натрапи у нея чувството на загуба и вина. Всичките вещи на Кейт бяха в багажника. Сам ги бе сгънала прилежно, преди да ги сложи в куфара. Беше си запазила само една снимка на Шармън и Кейт от някакво празненство. И двамата изглеждаха толкова щастливи. Реши да я даде на Стан при следващата им среща, която не бе далече, ако не грешеше за пръстените.

Когато пристигнаха в „Тринити“, Сам паркира и се обърна към Хъд.

— Съжалявам, че те замесих във всичко това.

Той поклати глава.

— А аз не. Съжалявам само за Кейт, разбира се, но беше вълнуващо, за бога! А и най-после получих снимките на Клеър, така че сега сигурно ще мога да направя и маската й както трябва, ще ми отнеме само няколко дни, за да върна образа й сред живите.

Сам се вгледа в него за момент, размишлявайки над току-що казаното.

— Ти беше, нали?

— Какво? — престори се на озадачен той.

— Ти сам разби главата, нали? Защо?

Художникът сви рамене и се усмихна.

— Това не беше тя. Просто не беше и го знаех. Не можех да я върна, ако не вярвах в онова, което правех. Тя ми стана скъпа. Предполагам, че се влюбих в нея.