Найджел Маккрери - Непознати без лица

Щом пристигнаха, Хъд й помогна да се прибере в стаята си. Преди да я остави да поспи, отчаяно искаше да поговорят след събитията от деня, да успокои и нея, и себе си. Но повече от всичко му се щеше да се върне в безопасност в Кеймбридж и в спокойното уединение на колежа. Изобщо не бе очаквал това. Бе възприемал начинанието като необичаен подход към изкуството. Преди желаеше слава, но сега копнееше само да си иде вкъщи и да забрави последните двадесет и четири часа. И въпреки това знаеше, че не може, имаше още несвършена работа, трябваше да се правят проучвания, а съзнаваше, че докторката ще се нуждае от него повече от всякога.

След като художникът си тръгна, Сам бавно съблече дрехите си и ги сложи в бялата чанта, оставена от хотела. Палтото, панталонът и обувките й бяха пропити с кръвта на Кейт. Чувстваше се донякъде като Джаки О и започваше да разбира какво трябва да е изпитвала тя, когато е изпълзяла от багажника на колата, изцапана с кръвта на съпруга си. Не искаше да задържи дрехите си. Нямаше да ги даде за почистване, а щеше да ги отнесе вкъщи и да ги изгори. Влезе под душа и остави топлата вода да се стича по тялото и косата й. Стоеше с отпуснати надолу ръце, а сълзите, които бе успяла да потиска до този момент, се смесиха с водните струи и закапаха по страните й. Накрая започна да се търка енергично, опитвайки се отчаяно да отмие от себе си спомена за кръвта на Кейт, пропита в дрехите й. Когато по-късно излезе от банята, подсуши косата си, рухна в леглото и потъна в лишен от видения сън.

Въпреки изтощението си не спа до късно, събуди се около шест и се взира в тавана половин час, преди да се съвземе, да стане и да се облече. След като се натъкми топло, излезе на разходка, наслаждавайки се на хладния бриз. Загърна плътно дебелото вълнено палто около себе си, седна на една пейка с изглед към калните равнини и възстанови в съзнанието си вчерашния ден и участието си в него. Изведнъж осъзна колко дръзка е била. Ако не се бе забъркала в разследването, Кейт щеше да е още жива, Шармън вероятно нямаше да е в затвора, нямаше да е подала оставка, а кашата, която смяташе, че лично е забъркала, никога не би съществувала. Вината бе изцяло нейна и го съзнаваше. Оттук нататък, зарече се тя, щеше да се придържа към работата си, да върши само каквото се очаква от нея, без да се замесва в нищо, което не я засяга директно. И все пак така не разрешаваше проблема как да каже на Шармън.

Когато се изправи, за да се върне в хотела, зад гърба й прозвуча изненадващ глас:

— Хъд ми каза, че мога да те намеря тук.

Обърна се и видя извисяващия се над нея Шармън. В следващия миг краката й се подкосиха и усети, че пропада.

Когато се свести, се озова седнала отново на пейката. Главата й бе притисната силно надолу между краката й. След малко се възпротиви на ръката му.

— Добре съм, Стан, оправих се. Съжалявам.

Той я пусна и Сам се изправи, като все още дишаше дълбоко. Когато най-после се съвзе, погледна приятеля си.

— Значи знаеш?

— Адамс ми каза — кимна Шармън.

— Обзалагам се, че е злорадствал — отвърна уморено тя.

— Не, честно казано, не мисля, че бе така — поклати глава той. — Точно затова съм тук. Пуснаха ме по негова заповед.

Сам не бе в опрощаващо настроение.

— Значи е получил просветление, а?

Стан кимна и бръкна в джоба си, извади цигарите и си запали една.

— Бързо ли стана? — Не поглеждаше към Сам, просто продължаваше да се взира в прибоя.

— Да, много. Не е усетила нищо.

Шармън запази мълчание, очаквайки повече.

— Тя ми спаси живота. Блъсна ме на земята и ме прикри с тялото си. Иначе аз щях да лежа в моргата, а не тя.

Стан й отправи кратка и безрадостна полуусмивка.

— Типично за нея, глупачката. Беше много особена. Най-странната проститутка, която съм срещал.

— Беше изключителна, Стан. Много съжалявам.

Шармън се обърна към нея.

— Не си била виновна ти, дори не си го и помисляй.

Усети, че очите й се наливат със сълзи.

— Просто си мисля, че ако не бях…

— Кейт беше голямо момиче — поклати глава той, — знаеше какво прави. Било е просто случайност. Съдба, ако щеш.

Сам посегна и хвана ръката му.

— Наистина съжалявам, Стан, зная какво означаваше тя за теб.

Той стисна ръката й, преди да я върне обратно в скута й.

— Благодаря ти. Ще го преодолея.

Не бе сигурна какво значи отблъсването на ръката й, но не бе в настроение да го анализира сега.

— А какво ще правим оттук нататък?

Шармън подръпна бавно от цигарата си за последен път.