Найджел Маккрери - Непознати без лица

— Е, ако картата на приятеля на Стан е вярна, пристигнахме.

Сам се огледа, но не видя признаци на живот, нито пък каравана. Кейт понечи да отвори вратата на колата.

— Караваната трябва да е в далечния край на гората. Не можем да я видим от тук. Ще трябва да повървим.

Сам и Хъд я последваха. Слязоха от превозното средство и тръгнаха след нея в горичката. Когато стигнаха другия край, патоложката изведнъж забеляза караваната и голямо сребристо волво, паркирано до нея. Малката групичка се отправи натам.

Щом се приближиха до нея, Сам почука на вратата и зачака. Не последва отговор. Почука отново и този път извика истинското име на Спейд.

— Господин Джонсън, вътре ли сте? Господин Джонсън?

Не последва отговор. Обърна се към двамата си спътници, като се чудеше какво да предприеме. Кейт първа излезе с предложение.

— Бутни вратата.

Сам обмисли идеята за миг, питайки се дали непозволеното нахълтване в караваната няма да е прекалено опасно. Но взе решение бързо. Беше стигнала до тук, а и до момента всичките й действия бяха доста необичайни, така че защо да спира сега? Натисна дръжката и побутна вратата. Не беше заключена и се отвори лесно. Тримата приятели се спогледаха в търсене на взаимна подкрепа за следващата очевидна стъпка. Както обикновено, Кейт се реши първа и проправяйки си леко път покрай Сам и Хъд, се вмъкна в караваната.

Следващото нещо, което Сам помнеше, бяха писъците й, а също и грубият мъжки глас, който й крещеше:

— Коя си ти, по дяволите? Коя си ти, по дяволите?

Вдигна поглед и видя момичето, застанало с гръб към мърляв и рошав мъж, който с една ръка я държеше през талията, а с другата бе насочил страховит нож за линолеум към гърлото й. След няколко мига Сам си възвърна достатъчна част от самообладанието, за да реагира.

— Успокойте се, искаме само малко информация.

Мъжът, за когото предполагаха, че е Спейд, я изгледа кръвнишки. Имаше най-злата и ядосана физиономия, която бе виждала.

— Кои сте вие, от шибаната полиция ли?

Тя забеляза, че върхът на ножа вече е пробол кожата на Кейт и тънка струйка кръв се стича по шията й към роклята. Разбра, че ще трябва да обяснява бързо.

— Аз съм лекар, намерихме тялото на едно момиче и си мислехме, че може да е ваша приятелка.

Спейд бе все още силно разярен и недоверчив.

— Какво момиче, как се казва?

Сам поклати глава отчаяно.

— Не знаем, затова сме тук.

Оня се измъкна от караваната, като побутваше Кейт пред себе си, а ножът бе все още силно притиснат към гърлото й. Щом излезе, започна да се оглежда и да търси скрити врагове. Сам се опита да го успокои.

— Сами сме, не лъжа. Приличаме ли ви на полицаи?

Спейд прекрати търсенето. Погледна Хъд, после и Сам, след което взе решение — грубо бутна Кейт на земята, пристъпи към Сам и със същото зловещо изражение притисна силно ножа към нейното гърло.

— Е, изглежда, ти си водачката. Ако ме ядосаш, ще ти прережа гърлото, преди някой да може да ти помогне, ясно ли е?

Тя преглътна с мъка и кимна. Разбираше го много добре.

След като Хъд помогна на Кейт да се изправи на крака и й подаде кърпичка, за да притисне малката раничка на шията си, Спейд въведе тримата в караваната, затвори и заключи вратата след себе си.

— Е, какво момиче и къде?

Макар да бе нервна, Сам успя да се окопити достатъчно, за да отговори без заекване.

— Тялото й бе открито преди около месец под един железопътен мост. Престояло е там дълго време и се боя, че бе доста разложено. Нямаше по какво да я идентифицираме, но знаем, че е била убита.

Спейд отново я изгледа кръвнишки и заби ножа яростно в плота на масата.

— И мислите, че аз съм я убил?

Сам поклати глава енергично и успокоително.

— Не, не смятаме така! — Не бе съвсем вярно, но й се стори разумно при дадените обстоятелства. — Но считаме, че сте я познавали, и можете да ни помогнете да я идентифицираме.

Лицето му започна да се отпуска. Сам бръкна в чантата си. При този жест Спейд се наведе напред, насочил ножа срещу нея.

— Не прави глупости!

Тя поклати глава.

— Нямам такова намерение. Просто исках да ви покажа това. Намерихме го у нея.

Внимателно извади часовника и го подаде на мъжа, който посегна със свободната си ръка и го взе. Взря се в него за момент и го повъртя, вглеждайки се в изтрития надпис на гърба му. Накрая вдигна поглед към Сам.

— Казваше се Клеър Армстронг. Беше ми гадже. Подарих й часовника за рождения й ден.

Сам не възнамеряваше да се впуска в темата за произхода на ролекса.