Найджел Маккрери - Непознати без лица

— Освен това — продължи момичето, — не ми се ще да ме оставите тук. Някак си самотно е, нали разбирате.

Сам поклати глава. След като покани Хъд, трудно можеше да откаже на Кейт. „Какъв екип, помисли си тя, патолог, студент художник и проститутка.“ Ако Адамс някога разбере, тя трябваше да напусне не само графството, но и страната.

— Добре, Кейт, и ти можеш да дойдеш.

Момичето се усмихна и вдигна рисунката, която бе скъсала на две.

— Някой да има тиксо? Доста е добра.

Всички избухнаха в смях.

Пътят от Кеймбридж към Кингс Лин, макар и не дълъг, определено не беше прав. На Сам й се струваше, че попада зад всеки бавен камион, трактор или каравана. А и шосето не бе от най-удобните за изпреварване. Затова трябваше да се примири с влаченето зад бавните превозни средства с часове. Накрая стигнаха до стария площад, известен наоколо като Вторник пазара, и паркираха. Сам имаше късмет — в „Джордж“, хотела, където си бе направила резервация, имаха две свободни стаи, така че щеше да настани и двамата си спътници там. Макар че никой от тях не предложи да си плати, както забеляза тя. След като се нанесе в стаята, позвъни на детектив Флеминг и си уговори среща с него на следващия ден.

След вечеря Сам излезе да се поразходи сама, докато Кейт и Хъд отидоха да потърсят някой клуб. Докато вървеше покрай водата, край старите складове и митническите сгради, събитията от последните няколко седмици се въртяха в главата й. Струваше й се поразително, че в рамките на няколко дни Шармън бе арестуван за убийство, тя бе подала оставка, а все още оставаха три неразплетени случая.

Погледна над прибоя, наблюдавайки отражението на луната да трепти по мрачните води, които се плискаха на брега. Опита се да осмисли всичко, но не можеше. Приличаше на гигантски пъзел с няколко липсващи парчета. Докато се оглеждаше наоколо, изведнъж забеляза, че е сама. Кингс Лин трябва да бе едно от най-тихите кътчета, които някога бе посещавала. Дори и сега, в десет и половина вечерта, улиците и булевардите бяха на практика пусти и въпреки че все още бе лято, с приближаването на нощта и стихването на бриза над прибоя започваше да се захлажда. Потрепери. Придърпа сакото плътно около раменете си и се запъти обратно към хотела.

Изведнъж доби усещането, че я следят. В такова тихо местенце всяко отклонение от обичайното бе изумително очевидно. Сам не бе сигурна какво долови първо — стъпките или онова чувство за непознато и нежелано присъствие? Каквото и да бе, знаеше, че я следят. Ускори крачка и както очакваше, стъпките зад нея сториха същото. Липсваше само гъстата мъгла, плъзнала от морето, помисли си тя. Когато стигна до далечния край на пристанището, човекът зад нея, когото бе успяла да задържи на прилично разстояние, извика:

— Доктор Райън!

Сам спря и се извърна, изненадана да чуе собственото си име. Мъжът, който се приближи към нея, не бе такъв, какъвто очакваше. Беше около петдесетгодишен и не по-страховит от мушица. Почака известно време, докато, кашляйки и хриптейки, той най-сетне я настигна. Междувременно човекът, който я бе следил, се вкопчи в една улична лампа, за да си върне равновесието. Погледна към нея.

— Мама му стара, госпожо, ама че сте пъргава!

Сам го измери с поглед за миг.

— Кой сте вие, по дяволите?

Мъжът вече се бе превил на две и се опитваше отчаяно да си поеме въздух.

— Стан, Стан Шармън ме изпраща.

— Стан? Защо? — Сам бе изненадана.

Той бавно се окопитваше.

— Каза, че търсите мъж на име Спейд.

— Да, но какво общо имате с това?

Подаде й ръка.

— Дейвид Крос. Със Стан бяхме колеги в полицията преди няколко години.

Сам се надяваше, че тогава е бил в по-добра форма.

— Господин Куик ми се обади от името на Стан. Каза, че се нуждаете от помощ.

Сам го подхвана под лакътя, за да го подкрепи.

— Но защо вие?

— Сега съм частен детектив. Дължа на Стан няколко услуги.

Тя никога не се изненадваше колко хора му дължат услуги.

— И как можете да ми помогнете?

— Зная къде е той.

— Спейд?

— Да — кимна човекът.

Патоложката чувстваше, че се вълнува.

— Полицията знае ли?

— Не бих им казал на тези некадърници — поклати глава той.

Изненада се от отношението му.

— Но нали и вие сте били от тях?

— Аз бях истински полицай. Но с възрастта и професията се мени.

Тя не се интересуваше от мнението му за съвременната полиция, а само къде се намира Спейд.

— И къде е той?

— Сред едни полета в околностите на Дис.