Найджел Маккрери - Непознати без лица

— Добре, питай, но не мога да обещая да отговоря на всички въпроси и трябва да го пазиш в най-строга тайна.

— Колко време те посещаваше Софи Кларк?

— Около година.

— Защо?

Психиатърът размисли над въпроса. Искаше да отговори, но не желаеше да издава твърде много подробности.

— Най-вече заради депресия.

— От какво се е депресирала? Нима не е имала всичко? Известен съпруг с много връзки. Богат и бурен начин на живот. Какво повече би могла да иска?

— Не зная, но не бе щастлива — сви рамене Хърман.

„Парите не са всичко“, каза си Сам.

— Заради съпруга си ли? Задето е по-възрастен?

Той решително поклати глава.

— Не, не мисля, изглеждаше напълно доволна от него. Възрастта не е толкова важна, Сам.

Така твърдяха хората, които преживяват криза, смяташе тя.

— Кларк е богат, преуспяващ и влиятелен, а това са много привлекателни качества.

Знаеше, че е прав, но все още се питаше дали говори като професионалист, или от личен опит.

— Тогава за какво?

— Така и не разбрах със сигурност. Не се отпускаше лесно. Задържаше нещата, като че ли се боеше да ги обсъжда.

— Боеше се? — Сам се вкопчи във важната дума.

— Да — кимна той, — определено имаше нещо такова. Нещо или някой със сигурност я безпокоеше.

— Имаш ли представа кой? — Бе заинтригувана.

— Не, никаква. Питах я, дори се опитах да отгатна, но така и не пожела да ми каже. — Замисли се над последната си забележка за миг. — Е, казах „не пожела“, но имахме уговорена среща в деня след онзи, в който бе убита, и ми бе казала, че иска да сподели нещо важно. Така че може и да се бе решила накрая.

— Значи никога няма да разберем. — Не можеше да преодолее разочарованието си.

— За съжаление няма — съгласи се Хърман.

Сам взе кафето си и отпи от него, преди да го остави отново.

— Някога споменавала ли е, че има връзка?

— Не, защо, имала ли е?

— С Уорд.

— Онзи, когото арестуваха за убийството й?

Тя кимна.

— Не е споменала и дума. Но както казах, най-големият ми проблем бе да я накарам да сподели нещо от личния си живот.

— Някога разговарял ли си с нея за секс?

— От време на време.

— Падаше ли си по някакви извращения?

— Например? — Хърман бе озадачен.

— Не зная, връзване, кожени дрехи, белезници. Маски с лика на Мики Маус. Нали се сещаш какво имам предвид.

Психиатърът отново поклати глава.

— Не, нищо подобно. Явно харесваше секса, но останах с впечатлението, че това се отнася до съвсем нормалните неща. Нищо необичайно.

Въпросите й се бяха изчерпили, а също и кафето, затова стана да си върви.

— Благодаря ти, Анди.

Той се изправи срещу нея.

— Е, не зная доколко съм бил полезен, но ще се радвам, ако съм помогнал.

— Помогна ми, затова ти благодаря отново. — Замисли се за момент, после зададе още един въпрос. — Намираше ли Софи Кларк привлекателна?

Той помисли, преди да отговори, опитвайки се да установи наум дали въпросът крие някакъв подтекст или не.

— Да, намирах я привлекателна, защото си беше такава. Но само толкова, Сам. Надявам се, че разбираш.

Усмихна му се мило отново.

— Разбира се. Просто исках да съм наясно как другите мъже са я възприемали, това е всичко.

Не че искаше да научи дали Хърман някога се бе опитал да я сваля, или бе имал връзка с нея. Въпреки професионалната си етика, лекарите понякога наистина се впускаха в авантюри с пациентките си.

— Доколкото разбирам от този разговор, не смяташ, че Уорд е убиецът.

— Убедена съм, че не е — поклати глава тя.

Хърман се усмихна. Знаеше, че ако наистина мисли така, вероятно е права.

— Когато откриете убиеца, обади ми се, бих искал да поговоря с него.

Молбата бе странна, но разбираема за нея.

Сам знаеше, че следващата й задача е да се срещне с детектив Флеминг, за да се опита да научи всичко възможно за Спейд и дейността му. Тръгна обратно към дома си, за да се преоблече и да си вземе дрехи за двудневното отсъствие. Не си представяше да се задържи повече, но кой знае. Освен това, помисли си тя, ако поостанеше, винаги можеше да си купи необходимото.

Сам влезе през задната врата и извика към гостенката си с надеждата, че вече се е настанила:

— Кейт!

— Тук съм, доктор Райън — долетя веднага гласът на момичето.

Сам отиде в дневната и я видя да лежи гола на канапето, а Хъд я рисуваше, седнал на креслото срещу нея със скицник в ръка. Художникът се обърна към нея.

— Сам, радвам се да те видя. Чудех се колко ли още ще се забавиш.

Гледката на голата Кейт на канапето я порази и известно време не знаеше как да реагира. Накрая, понеже не желаеше да вдига твърде много пара, тя прекоси стаята и застана зад Питър, наблюдавайки работата му. Скицата бе хубава. Отмести поглед към модела и после го върна на скицника. Кейт бе наистина красива и можеше да си обясни защо Шармън бе толкова пленен от нея.