Найджел Маккрери - Непознати без лица

— Според доктор Стюърт той е бил убит около три часа следобед. Кога го видя?

Шармън размисли над въпроса. Въпреки че не бе погледнал часовника си в онзи момент, беше сигурен, че е било около два.

— Някъде около час по-рано.

— И колко време прекара с него?

Отново се замисли сериозно.

— Най-много половин час.

— Защо си ходил да го видиш?

Стан потърси с поглед подкрепата на Сам. Тя сви рамене.

— Разследвах убийството на Кларк.

Куик изглеждаше объркан.

— Мислех, че са те отстранили от случая.

Шармън не бе сигурен доколко откровен да бъде. Адвокатът не беше от хората, на които човек се доверява лесно.

— Работех извънредно.

— Малко глупаво. Да разбирам ли, че по-скоро е свързано с враждата ти с Адамс, отколкото с търсенето на справедливост?

Стан бе впечатлен и смутен от прозрението му.

— По малко и от двете.

— И какъв е смисълът тогава?

— Ако отбележа резултат, злепоставям него.

— Сега той отбеляза резултат, а злепоставеният си ти — облегна се назад адвокатът.

Шармън постави ръце зад главата си. Куик имаше ужасния навик да бъде прав.

След час адвокатът му бе задал всеки въпрос, който би му хрумнал, плюс няколко, за които Шармън не се бе сетил. Дори го бе убедил да признае, че е пребил Роджърс, нещо, което Стан смяташе, че никога не би направил, независимо кой го моли. Всъщност бе толкова впечатлен от начина, по който Куик го бе притиснал, че се чудеше колко ли добро ченге би излязло от него. Но от друга страна, адвокатът печелеше три пъти повече от него, и то без да се налага да си цапа ръцете. Така че бе ясно кой от двамата е избрал по-добър път в живота.

Докато събираше бележките си, Куик погледна Сам.

— Бихте ли желали няколко минути, за да планирате стратегията си?

Сам и Шармън кимнаха едновременно, докато адвокатът закопчаваше куфарчето си.

Веднага щом той напусна стаята, Шармън заговори:

— Виж, сега си сама, Сам, затова внимавай много. В тази работа са замесени някои много жестоки хора. Ще ми се да можех да ти кажа да прекратиш разследването, но би ми било трудно, тъй като си последната ми надежда.

— Какво искаш да направя?

— Иди да се срещнеш с детектив Бил Флеминг в Кингс Лин. Виж какво можеш да научиш за Спейд. Опитай се да откриеш къде е. Той със сигурност представлява разковничето към убийството на момичето.

Сам бе по-загрижена за настоящото положение на Шармън.

— Ами ситуацията в момента?

— Ще се разреши от само себе си. Освен факта, че съм бил там малко преди Роджърс да умре, не разполагат с нищо. Никакви улики, никакви свидетели, а със сигурност няма да получат и самопризнания.

Сам се замисли за миг над казаното.

— Тогава как, по дяволите, са разбрали, че си бил там, и още повече — къде да те намерят?

— От анонимно обаждане явно.

— Още едно ли? — засмя се престорено тя. — Трябва да имат добри информатори в Гранчестър, защото нищо не им убягва от погледа.

Шармън се изправи в стола си и я погледна.

— Мисля, че е по-сериозно от това. Информаторът е искал да се отърве от два проблема едновременно. Роджърс е мъртъв, а аз съм в пандиза. Добра работа.

Сам кимна, вбесена от ситуацията.

— Сигурен ли си, че ще се оправиш?

— Да, ще се оправя — кимна той. — Само се надявам Адамс да реши да ме разпита. Така поне ще имам удовлетворението да го поизтормозя. А ти просто иди до Кингс Лин и намери Спейд.

— Няма проблем.

Вратата се отвори и едрият полицай, когото Куик преди бе изгонил, влезе и поведе Шармън обратно към килията му. Като излязоха и тръгнаха по коридора, той се извърна бързо.

— Сам, намери Кейт и й кажи какво се е случило. Наглеждай я. Веднага щом разберат, че съм на топло, сводниците ще я погнат.

— Остави на мен, Стан, ще се погрижа за нея.

Благодари й с поглед, преди най-сетне да бъде изблъскан в килията. Когато се извърна да си върви, тя се натъкна на застаналия пред нея Адамс.

— Може ли да поговоря с теб, доктор Райън?

Въпреки че Куик предложи да я придружи, Сам се чувстваше напълно в състояние да се справи с Адамс, затова отхвърли предложението му. Последва го из лабиринта от коридори, който съставляваше главното управление на полицията. Когато стигнаха в кабинета му, той се обърна към нея.

— Кафе?

— Не, благодаря — поклати глава тя. — Няма да се бавя.

Адамс не се опита да прикрие презрението си.

— Добре. Какво правеше Шармън в къщата ти миналата нощ?

Тя се ядоса на въпроса.

— Чукаше ме, щом искаш да знаеш.