Найджел Маккрери - Непознати без лица

— Извинявай, Фред, беше глупаво. Добре ли си?

Той кимна неубедително.

— Ще се оправя, доктор Райън, моля ви, не се тревожете.

Сам наля две нови чаши. Беше малко преварен, но бе пила и по-лош чай, а знаеше, че Фред го обича силен. Подаде му едната.

— Изпрати ми сметката за почистването.

— Не е нужно, доктор Райън — поклати глава той, — това са само старите ми работни дрехи. И без това вече целите са в лекета.

Тя погледна към табелата със задачи.

— Имаме ли много работа днес?

Той кимна ентусиазирано.

— Убийството в Гранчестър, на същото място, където бе убита Софи Кларк. Обвинили са Стан Шармън. Кой би повярвал?

Сам се намръщи.

— Зная, беше ми на гости и вечеряхме, когато го арестуваха.

Този път Фред се намръщи.

— Извинете, доктор Райън, нямах представа. И все пак това обяснява защо…

— Какво? — прекъсна го тя.

— … защо доктор Стюърт ще прави съдебномедицинската експертиза.

Макар да мислеше, че трябва да е изненадана, не беше.

— Той ходил ли е на местопрестъплението?

— Да, по специална молба от страна на главния инспектор Адамс.

„Гледай ти, изненада“, помисли си саркастично тя.

— Предполагам, че още не е направил предварителния доклад, а, Фред?

Той се изправи и тръгна към кабинета.

— Ще погледна, останете тук, докторе, няма смисъл да ни пипнат и двамата за кражба.

Сам изпълни заръката му и изчака. Отпивайки от почти негодния за пиене чай, тя се питаше какъв ще е резултатът от изминалите четиридесет и осем часа. Въпреки че Фред се забави повече, отколкото бе очаквала, той скоро се върна с доклада на Тревър Стюърт в ръка.

— Заповядайте, доктор Райън.

Тя го грабна от ръката му и го отвори, без да му благодари, нетърпелива да прегледа съдържанието му.

— Ще гледам да се бавя възможно най-малко, Фред.

Асистентът прекоси стаята и отпи голяма глътка от чая си.

— Не бързайте, докторе, направил съм копие.

Сам го погледна, широко усмихната. Трябваше да се досети.

Докладът бе съвсем стандартен. Госпожа Уодъм, на която, изглежда, й ставаше навик, открила трупа в седем и десет, когато дошла да заключи къщата за нощта. Джон Кларк бил в Лондон. Съпругът й се обадил в полицията, която пристигнала, и тъй нататък, и тъй нататък. Следваше обичайната формула. Смъртта бе настъпила вследствие на масирани наранявания по главата, причинени от някакъв тъп предмет. Стюърт продължаваше с известна доза догадки. Поради овалната форма на раните допускаше, че може да е използвана бейзболна бухалка или нещо подобно. „Е, това изключва Стан“, помисли си тя. Ако го бе направил, нямаше да използва бухалка, а юмруците си. Гордееше се с тях. Продължи да чете. Имаше и допълнителни повърхностни наранявания по ръцете, гърба, врата и краката, получени при самозащита. Стюърт бе определил часа на смъртта в три следобед — малко самонадеяно според нея. Сигурен ли бе, че не е било три минути по-късно, запита се саркастично. Останалата част от доклада бе доста стандартна. Температура на стаята, предварителния доклад на Колин Фланъри, включващ скица на петната от кръв, описание на местопрестъплението, снимки на мястото и тялото, което бе излязло изненадващо добре на копирната машина. Дори и в черно-бяло пак изглеждаше голяма неразбория.

— В колко часа е съдебномедицинската експертиза? — обърна се Сам към Фред.

— В десет.

— Ще му асистираш ли?

Той кимна.

— По специална молба. И да, ще се обадя да ви кажа всичко важно, когато приключим.

Както винаги, Фред предугаждаше желанията й.

— Благодаря ти. Просто Стан Шармън ми е приятел и зная, че не го е извършил, по дяволите!

Асистентът остави чашата си и седна до нея.

— Дори и да не бяхте толкова сигурна, пак щях да ви дам доклада.

След като той й направи втора, по-приемлива чаша чай, Сам се запъти към кабинета на Тревър Стюърт, за да види дали вече е дошъл на работа. Имаше късмет. Също като нея, и той бе подранил, за да се приготви за натоварения ден. Знаеше, че отдавна не бе правил пълна съдебномедицинска аутопсия и не бе убедена, че е най-добрият за тази задача. Почука и влезе в кабинета му. Стюърт седеше на бюрото си и се потеше над бележките си от предишния ден.

— Добро утро, Тревър.

Той вдигна поглед и свали очилата си.

— Добро утро, Сам. Радвам се, че си тук.

Патоложката прекоси стаята.

— Така не се налага да изпращаш да ме викат. Заприличваш повече на директор, отколкото на патолог, Тревър.

Стюърт се изправи и отиде до кафемашината в далечния край на стаята.