Найджел Маккрери - Непознати без лица

— Щом всички улики са били унищожени, как може да сте сигурни, че е замесен който и да било?

Сам започваше да се дразни от въпросите му и се притесняваше, че издава всичката тази информация. Но все пак превъзмогна нежеланието си, тъй като съзнаваше, че няма голям избор.

— Открихме чорап с химикал по него, който съвпада с химикалите на местопрестъплението.

— Провървяло ви е. Това ли е всичко?

— Почти.

Хъд продължи да рисува още няколко мига, преди да се обърне към нея.

— Ще участвам.

Сам усети вълна на облекчение да се разлива по тялото й.

— Благодаря ви. Сигурна съм, че няма да го сметнете за загуба на време. Ще трябва да ви заведа до моргата, когато ви е удобно.

— Утре става ли?

Тя кимна.

— По кое време?

— Да кажем, към два?

Сам кимна и се изправи.

— Чудесно.

В това време Хъд нави рисунката си и й я подаде.

— Реших, че може да искате да я задържите. Да ви покажа, че съм истински художник, не някакъв драскач, както ме наричат в някои безскрупулни вестници.

Преди да има възможност да му благодари, се чуха няколко тихи почуквания на вратата.

— Влизай, Фиона.

В стаята влезе красиво момиче на около двадесет години. Хъд я прегърна.

— Сам, това е Фиона, която понякога е моя приятелка.

Патоложката се ръкува с нея.

— Понякога?

— Понякога. Защото от време на време така я подлудявам, че ме зарязва, а после се връща. Както и да е. Доктор Райън, трябва да тръгвам, ще се видим утре.

— Да, до утре.

Докато Сам слизаше надолу по стълбите към „Невилс Корт“, разгърна рисунката, която й бе дал. Вместо портрет на реконструираната глава, каквато бе очаквала, видя нарисувана себе си, и то обезпокояващо гола. Значи наистина има въображение в края на краищата.

За щастие отделът за борба с порока се намираше на доста разстояние от щабквартирата на полицията, а следователно и от Адамс и кохортата му подмазвачи. Инспектор Морис Пана отговаряше за отдела от почти три години и макар управлението му да бе успешно, готвеха му преместване. Поне веднъж Шармън удари късмет, защото това още не бе станало. Пана имаше необичайната и полезна дарба наистина да разбира хората и мотивите им, което повечето полицаи не умееха, въпреки всеобщата им вяра в обратното.

Морис Пана го чакаше, когато спря на паркинга. Докато Шармън излизаше от колата, той го поздрави.

— Стан!

— Морис! Отдавна не сме се виждали.

— А по чия вина?

— Съжалявам, но нали знаеш как е. Как са Джил и децата? — Знаеше, че пътят за сърцето на приятеля му минаваше през семейството му.

— Чудесно. Ребека току-що влезе в училището по драма.

— Бъдеща звезда. Може би ще успее да запази навиците на баща си.

— Трудна работа — засмя се Пана. — Още ли се виждаш с Кейт?

Шармън кимна кратко.

— Все още е в занаята, знаеш ли?

— Зная — кимна отново.

Приятелят му поклати глава.

— Откажи се, Стан, няма да се промени заради теб. Казах на момчетата да не я закачат известно време, за да ти дам шанс, но мисля, че ще е мъчение да я промениш.

Стан прие съвета на приятеля си.

— Зная, но трябва да се постарая. Обичам я.

— Обичаш тялото й, младостта й — засмя се Пана.

Шармън трябваше да признае, че в наблюдението му се съдържа голяма доза истина.

— И двете. Но има и много други неща.

— Ти си непоправим оптимист, Стан. — Пана обгърна с ръка раменете му. — Качи се, кафето трябва вече да е готово.

Поведе го през вратата, нагоре по стълбите към кабинета си, където кафето вече бе приготвено. Седнаха един срещу друг.

— Чух, че вече официално си напуснал редиците ни.

— Не, отстранен съм на пълна заплата до второ нареждане.

Пана бе чувал тази фраза твърде често.

— Или докато Адамс получи достатъчно информация, за да те пипне.

— Нали знаеш как действа системата? — усмихна се мрачно Шармън.

Инспекторът отпи от кафето. Мразеше Адамс също колкото приятеля си, но играеше по-мъдро.

— Малкото лайно постъпи в криминалната полиция под мое ръководство. И тогава не го харесвах, а мнението ми не се е променило.

Понякога на Шармън му бе трудно да разбере Пана.

— Щом не си го харесвал, защо не го изрита, когато си имал шанс?

— Заради Фармър. Ползваше се с покровителството й, а тя не бе от жените, която да ядосаш, ако искаш да си спасиш топките.

— Да, помня — засмя се Стан. — И все пак беше добро ченге.

Последва кратка пауза, докато двамата детективи си припомняха за загиналата приятелка.