Найджел Маккрери - Непознати без лица

— Познавахте ли госпожа Кларк?

— Да, мила жена беше. И аз не съм бил светец на младини, но случилото се с нея е направо ужасно.

— Огромна трагедия — съгласи се Шармън. — Голяма красавица беше, нали?

— Да. Един господ знае какво търсеше с тип като Кларк.

— Нали се е погрижил за вас?

— И то доста. Но между тях имаше възрастова пропаст от двадесет години. Не зная как се е отнасял с нея.

— Парите и властта са чудесни неща. За повечето жени те са по-важни от външния вид.

— Съвсем вярно.

— Значи тя кривваше? — Шармън му намигна с разбиране.

Роджърс се поколеба достатъчно дълго, та гостът му да осъзнае, че предстоящите му думи ще бъдат лъжа.

— Няма начин. Беше му вярна.

Полицаят се възползва от преимуществото си.

— Сигурен ли сте? Както сам казахте, била е много по-млада, нямаше да е първият подобен случай.

Мъжът кимна, но отново се долавяше колебание.

— Напълно.

Определено лъжеше. Трябваше само да разбере защо.

Сам тресна слушалката, докато Джийн влизаше в кабинета й.

— Надявам се, че няма някакъв проблем, доктор Райън?

Патоложката се облегна в стола си и поклати глава.

— Толкова услуги съм вършила на този човек, а сега, когато поисках да ми върне една, ме прати по дяволите.

Секретарката постави кафето на масата.

— Кой човек и каква услуга?

— Доктор Сидни Джойс.

— Съмнявам се да ви е пратил по дяволите. Твърде възпитан е, за да изрече подобни думи.

Сам възнегодува.

— Е, не, но бяха с подобно значение. Само една малка услуга след всичките години познанство.

Колкото и да уважаваше Сам, Джийн знаеше, че може да е неразумна, когато се заинати на своето.

— Ами тогава каква бе услугата?

— Помниш ли младото момиче, което докараха онзи ден?

— Да, поне останките й.

— Все още не сме я идентифицирали и исках Джойс да направи компютърна реконструкция на лицето й. Ако можем да получим образа й, може и да имаме шанс да я идентифицираме.

— Не е кой знае каква молба, съдейки по вида й — усмихна се широко секретарката. — Ако извините играта на думи.

— Отвърна, че е твърде скъпо и нямал време. Истината е, че Том Адамс е говорил с него.

— Не може да сте сигурна.

— О, да, мога.

— Откъде? — Джийн не бе убедена.

— Самият той ми призна. — Преправи се на Джойс доколкото можеше. — „Не съм сигурен дали главен инспектор Адамс ще одобри, като се имат предвид последните събития.“ Вероятно всеки момент ще ми се обадят да ме уведомят, че играта ми на бридж се отлага, защото главен инспектор Адамс не одобрява.

— Е, хайде да не изпадаме в параноя заради властта му — скара й се Джийн. — Все пак винаги можете да го направите по старомодния начин.

— Какво имаш предвид?

— С художник.

— Пак ще е скъпо, а има ли в околността някой, който все още да се занимава с това?

— Има един. Младежът, за когото вестниците постоянно пишат. Онзи, който готви дисертация в „Тринити“. Нали знаеш, че прави маски от лицата на мъртъвци и после кара моделите си да се разхождат с тях? Направил онази изложба — „Да върнем мъртвите“. Всичко е много странно. Как се казваше? Питър Хъд, точно така, Питър Хъд. Не беше ли спечелил някаква голяма награда за изкуство за възстановяване на лица по черепи? Наградата „Монтегю“.

— Да, тя има някои странни носители. И все пак може да ни струва цяло състояние, маските му, изглежда, се продават за хиляди в момента.

— Но е способен да го направи и ако е толкова арогантен, колкото го представя пресата — а мисля, че е — може да се съгласи и в името на славата.

Сам се замисли над идеята за миг. Определено си струваше да опитат. В края на краищата какво имаше да губи? Усмихна се топло на секретарката си, окрилена от нов оптимизъм.

— Ще пробвам.

Джийн поклати глава.

— Ами отпускът, който смятахте да си вземете? — попита тя, развеселена от ентусиазма й.

— Отпуск ли? Твърде заета съм — засмя се Сам.

Шармън попипа касетата „Стар Трек“, която бе задигнал от дома на Роджърс. Мисълта, че кретен като него харесва подобни филми, все още не се връзваше. Почитателите на сериите бяха лунатици, луди и ексцентрични. А това не съвпадаше с характера на Роджърс. Пъхна касетата във видеото и зачака. След логото на Би Би Си 2 се появи един от ранните епизоди на „Стар Трек“. За миг усети прокрадващо се съмнение. Взе дистанционното и натисна бутона за превъртане. Видеото препусна до надписите на края. Тогава картината потъмня и затрептя. Точно се готвеше да натисне стоп, когато образът се върна. Този път не бе епизод на „Стар Трек“, а нещо много по-зловещо.