Найджел Маккрери - Непознати без лица

— Не зная, но е много вероятно. Женски е и казано честно, никой не захвърля такива часовници просто ей така.

— Може да е бил краден?

— Краден е и още как и смятам, че от нашата жертва.

Сам все още не разбираше защо Шармън й го показва.

— Е, какво искаш да направя с него?

— Дай го на Марша. Виж дали не знае начин да разбере какво е било написано на гърба му. Това може да е най-голямата ни следа до момента. Поне може да открием самоличността й. Тогава ще има вероятност да пипнем убиеца й.

— И нашия досаден приятел Адамс.

Шармън се усмихна.

— Основният ми мотив. Е, можеш ли да го сториш?

— Мога да го предам на Марша. Но дали тя ще успее да разбере нещо от него — е друг въпрос.

— Ще направим всичко по силите си през този живот, повече не може да се желае.

— Философия преди чая. Не мога да го понеса. Тръгвам, преди да си започнал да цитираш поезия.

Шармън се засмя.

— Няма начин, освен ако не обичаш хумористични петостишия.

— Не и тези, които ти знаеш.

Докато Сам се извръщаше, забеляза, че Шармън й се възхищава, и бе изненадващо поласкана.

— Доскоро, Стан. Ще ми звъннеш ли?

— Става. Обади се, ако Марша се натъкне на нещо.

Тя кимна. Докато вървеше към входната врата, Стан въздъхна. Наистина бе много привлекателна. Но както и къщата, и начинът й на живот бе много над неговата класа.

Сам се изкъпа и преоблече бързо. Обади се на Марша, преди да тръгне с колата към Хънтингтън, за да сверят версиите си, ако някой задава неудобни въпроси. За щастие при толкова много работа патоложката можеше да измисли милион причини за посещението си в лабораторията и за срещата си с Марша, така че нямаше опасност.

Отне й малко повече от час да стигне до лабораториите. По-дълго от обичайното. На магистралата имаше малка катастрофа, но изглежда, цялата провинция се бе сковала. Не бе сигурна колко часове бе прекарала в задръствания, но бяха много. С годините бе започнала да мрази шофьори, които предизвикват произшествия и задръствания. Особено когато злополуките бяха нелепи или можеха да бъдат избегнати. Дори се развика на двамата водачи, които бяха замесени, докато преминаваше покрай мястото на сблъсъка.

Когато стигна в Хънтингтън, Сам паркира колата си на обичайното място и се запъти към входа. За щастие никой не прояви интерес към нея. Толкова често влизаше и излизаше от това място, че почти се считаше за част от мебелировката. Фамилиарността ражда презрение, помисли си тя. Вървеше през безкрайните коридори, докато накрая стигна до лабораторията на приятелката си. Надникна през стъклената врата. Имаше късмет, Марша бе сама. Почука леко и влезе.

— Имаше ли късмет?

— И да, и не — вдигна поглед от микроскопа си жената.

— Значи може би, а? Какво откри?

— Ами, първо, цигарите на местопрестъплението са „Марлборо Лайтс“ и са само за износ.

Сам се взря в Марша. За нея, както и за повечето хора, цигарите изглеждаха все едни и същи.

— Откъде знаеш?

— Първо, те са по-дълги. А и тютюнът. Знаеш ли, че има повече от хиляда тютюневи смеси? — Сам не знаеше, но не смяташе да се впуска в разисквания по въпроса точно сега, затова запази мълчание и остави Марша да продължи: — Хартията също е различна. Както и да е, сравних сместа от цигарите, открити на местопрестъплението, с различни марки и се оказа, че са „Марлборо Лайтс“ само за износ.

Въпреки че бе впечатлена, патоложката не виждаше действителната връзка и искаше да продължи нататък.

— Ами чорапът, който намери?

— По него има достатъчно кръв за ДНК анализ, но не мога да намеря кой да го направи.

— Не ти е присъщо, Марша. — Сам надникна през микроскопа й.

Жената въздъхна.

— Слушай, опитах навсякъде, повярвай ми. Всички са или прекалено заети, или не желаят да си заложат главите.

— Защо? — Разочарована, Сам се намести на един стол.

— Защото се е разчуло, боя се.

— Кое? — разтревожи се приятелката й.

— За спречкването ти с Том Адамс и факта, че те е отстранил от случая. Хората са изненадващо боязливи пред него.

— И с право — намръщи се Сам.

Марша зае мястото й над микроскопа.

— И все пак, не всичко е загубено, успях да установя един интересен факт от чорапа.

— Какъв? — Патоложката се приближи до приятелката си.

— Помниш ли онези казани с кафявата гадост, които се търкаляха из бунището?

Сам кимна.

— Е, взех проби и тази кафява гадост се оказа битум.

Сам губеше търпение.

— И твоята теория е?

— Открих следи от битум по чорапа.