Найджел Маккрери - Непознати без лица

— Тогава имаме шанс. Който и да е нашият убиец, допуска грешки.

— Човек би очаквал общината да я е преместила досега — заяви с негодувание Марша.

Сам и Шармън я изгледаха едновременно и тя внезапно се почувства много неловко.

— Е, нали знаеш, мястото е толкова красиво, а общината е имала месеци на разположение да я махне.

Двамата й спътници избухнаха отново в смях, като заразиха и нея, и тя се почувства длъжна да се присъедини. Когато нещата се поуспокоиха, Сам най-после се обърна към Стан.

— Добре, какво искаш да направим?

— Съвсем същото като преди. Да претърсим района колкото се може по-щателно.

Марша се озърна из горичката.

— Имаш ли някаква идея как?

— Ти вземи участъка от пътя до тук. Обърни внимание на мястото, където аз паркирах. Който е изоставил тази кола, трябва да е имал друга, която да го върне в града или където и да е отивал, след като я е зарязал. Сигурно е паркирал превозното си средство на същото място като мен.

Марша кимна.

— Тръгвам.

Преди да се скрие назад по пътя в гората, тя подаде на Сам и Шармън няколко торбички за доказателства.

— Среща тук след час! — извика той след нея.

Жената вдигна ръка в знак на съгласие, докато се отдалечаваше.

— Къде искаш да търся аз? — обърна се Сам към него.

Шармън й се усмихна пакостливо. Тя явно пренебрегна факта.

— Ако вземеш далечния край на гората и се движиш в полукръг до тук, аз ще взема останалата част.

— Какво търся?

— Нещо необикновено.

— О, боже, ама че е конкретно!

Разделиха се и търсенето започна.

Сам смяташе, че познава Кеймбридж добре, но никога преди не бе идвала тук. Мястото беше красиво. Изпъстрено с диви цветя, насекоми и животинки. Докато се озърташе и се възхищаваше отново на великолепието на природата, тя забрави за момент защо е дошла и трябваше да се съсредоточи. Не се натъкна на нищо очевидно, въпреки че не можеше да спре да се пита какво ли бяха открили вече Фланъри и екипът му. Колкото и да презираше Адамс, можеше и да се наложи да обмислят включването му, ако искаха да отбележат сериозен напредък. Като се оглеждаше около дърветата, видя Шармън да претърсва земята около колата. От време на време спираше, клякаше и вдигаше някой предмет, който пускаше в торбичка, преди да продължи нататък. Тъй като и тя самата бе човек на инстинкта, почувства се по-близка до света на Шармън и по-чужда на този на Адамс.

— Елате насам!

Шармън и Сам бързо се запътиха към Марша. Тя стоеше на около двадесетина метра пред колата на Стан и сочеше нещо, лежащо под един храст.

— Мисля, че може да е важно.

Двамата погледнаха в посоката, в която се взираше. Точно пред нея имаше малък бял чорап, две трети от който бяха покрити от тъмно петно.

— Зная, че може и да греша и че трябва да направя някои анализи, но смятам, че това е кръв.

Шармън се извърна към Сам, която кимна.

— И аз така мисля. Просто зависи чия е.

Шармън усещаше, че се вълнува.

— Можем ли да получим съпоставка с нашето момиче?

— Трудно. — Сам изглеждаше загрижена.

— Защо?

— Можем да сравним кръвта, но това няма да се възприеме като убедително. Може да се окаже от често срещан вид. Трябва да се направи ДНК анализ, за да сме сигурни, а това струва скъпо.

Стан усети обземащото го чувство на отчаяние.

— Не познаваш ли някой, който да помогне?

— Няколко души, но такива неща не се правят безплатно и незабелязано. Особено след като дори не сме сигурни, че чорапът принадлежи на жертвата.

Започваше да се чувства потиснат.

— Виж, нека да поразпитам, може и да мога да направя нещо.

Марша също се намеси.

— И аз ще се опитам да измоля няколко услуги. Сигурна съм, че ще успеем да сторим нещо.

Шармън изгледа двете жени. Един бог знае защо помагаха на стар разбойник като него, но го правеха и им бе благодарен.

— Добре, дами, хайде да заснемем и да приберем всичко, както биха казали американците, и ще ви черпя по едно питие.

— Последният от големите баровци — каза Сам на приятелката си.

Не го биваше в работата с партньор, беше си самотник и обичаше да върши нещата по свой начин. Но при тези необикновени обстоятелства трябваше да направи компромис. Марша се бе върнала в лабораторията, за да започне работа по чорапа и да види дали не може да измоли няколко услуги. Колкото и да бе благодарен на себеотдаването й, не бе оптимистично настроен. Тъй като криминалистите вече бяха притиснати, услуги се правеха трудно.

Когато Шармън най-сетне спря пред малка къща недалече от центъра на града, Сам се обърна към него.