Найджел Маккрери - Непознати без лица

Сам се замисли за миг.

— Справедливостта и черните ти очи.

Лъжеше, но бе трудно да признае истината дори пред себе си, толкова бе неподобаващо и дребнаво. Проблемът бе в подозрението, че Шармън съзнава лъжата й. Срамуваше се от себе си, но бе твърде късно. Беше се посветила на задачата и любопитството й бе възбудено. Щеше да стигне до края независимо от всичко.

— Приключих!

Шармън и Сам вдигнаха поглед и видяха Марша да се появява от бунището. Приближиха се до нея. Той спря очи на торбичките с проби в ръката й.

— Намери ли нещо?

— Плъхове, много плъхове — сви рамене тя. — Ужасни, проклети твари! Какво ли не правя за теб, Сам!

— Съжалявам, Марша — намръщи се патоложката.

— Нещо друго освен плъхове? — попита Стан.

— Все още не зная. — Надникна в торбичките. — Може и да има нещо тук. Но на този етап всичко е малко субективно. Кой знае?

— Какво имаш предвид? — Шармън бе объркан.

— Ако не ми намерите материал, с който да сравня пробите си, всичко може да се окаже загуба на време. Разбирате ли?

Стан кимна.

— Ще трябва да видим какво можем да открием тогава, нали?

Марша се усмихна и се извърна към старите казани в края на бунището.

— Интересно какво ли тече там? Може да си струва да се провери.

Шармън хвърли поглед към кафявата течност, процеждаща се бавно от няколко преобърнати казана. Нещо, което вероятно трябваше да прегледат друг път. След като събра мислите си, той се обърна към двете жени.

— Готови ли сте да се преместим на следващото място, дами?

— Звучиш като продуцент на някой евтин филм, Стан, а не като безработен детектив. — На Сам й се прииска да си бе отхапала езика в мига, в който думите й се изплъзнаха, но бе твърде късно. — Съжалявам, не исках…

Шармън я изгледа смразяващо за миг, после избухна в смях.

— За какво съжаляваш? Че си казала истината ли? Никога няма да ти се наложи да ми се извиняваш за това, доктор Райън. Господи, а си мислех, че съм прям!

Отдалечи се към колата си, все още смеейки се, като остави Сам да се чувства неловко и притеснено.

Нужни бяха не повече от десет минути, преди Стан да се отклони от главното кеймбриджко шосе и да свърне по черен път сред гората. Сам, която заемаше предната седалка, се извърна с пакостлив поглед към Марша, която седеше зад тях и се бе навела напред, подавайки глава между нея и Шармън.

— Детектив Шармън, защо ни водите в тази самотна гора? Ще кажа на викария.

Той отвърна незабавно:

— Аз съм викарият, мадам. — Въпреки че шегата бе изтъркана, и тримата се засмяха.

Приблизително четвърт миля по-нататък пътят изведнъж се стесняваше и Шармън бе принуден да спре. Обърна се към двете жени:

— Нататък ще трябва да вървим пеша.

— Не можем ли да се приближим? — Марша се намръщи. — Нали крадената кола е успяла!

— Точно затова — засмя се той, — била е открадната и на шофьора не му е пукало колко ще я смачка. А на мен ми пука, затова грабвайте ботушите.

Ако не друго, то поне годините опит в лутане из мрачни, кални, отдалечени поля ги бяха научили да са добре подготвени. Не им бе нужно напомняне, за да си донесат подходящи обувки.

След като изминаха около триста метра по пътя, излязоха на малко сечище, в чийто център се намираха почернелите и изгорели останки на голяма кола. Сам и Марша последваха Шармън през сечището, докато той спря до нея.

— Мисля, че това може да е автомобилът, използван от нашия убиец.

— Нали не си падаш по слепи догадки, а, Станли? Или щом е близо до местопрестъплението, значи си струва да я проверим?

— Не е подадена жалба, че е била открадната, след като е била купена от човек с фалшиво име и адрес.

— Откъде знаеш всичко това?

— От номера на двигателя. Онзи, който е зарязал колата, е взел табелите с номерата, а огънят е свършил останалото. Но е забравил номера на двигателя.

Сам обиколи овъглените останки и ги огледа.

— Би могло да има хиляди причини за това, че я е изоставил. Хората изхвърлят разни неща постоянно. Може би не е искал да плаща пътния данък. Или пък е имал поредица от огромни неплатени глоби. Може дори да е била използвана при друго престъпление.

— Не — поклати глава той, — проверих всичко това, нищо подобно, а и кой би запалил собствената си кола, за да избегне плащането на такса паркинг? Освен това дори и бричките струват нещо в автоморгите. Защо да не я продаде? Не, това е, убеден съм.

— Тогава с какво разполагаме? Аматьор, който се мисли за умник?

— Точно така — кимна Шармън.