Найджел Маккрери - Непознати без лица

— Какво търсим тук?

— Тук живее онзи тип, който е продал колата, която видяхме одеве. Реших, че може да поприказвам с него набързо.

— Не е ли разговарял вече с полицията?

— С две ченгета, които не могат да си различат задника от лактите. Записали са основното, но аз искам повече.

— Например?

— Дали казва истината, или той е нашият убиец. Ако казва истината, тогава да видим дали може да си спомни достатъчно, за да опише купувача.

Излязоха от автомобила и тръгнаха по тясната бетонна пътека край буренясалата градина, преди Шармън да почука силно на входната врата.

Сам се огледа. Постройката беше олющена и се нуждаеше от боядисване. Някой друг час работа в градината също не бяха излишни.

Отвори им едър мъж с наднормено тегло, близо петдесетгодишен, облечен в изцапан опърпан потник. Сам не помнеше да е виждала по-голямо бирено шкембе. Чудеше се как ли се справя сърцето му и още колко ще издържи, преди да го види отново.

— Кои сте вие?

Стан се взря твърдо в очите му.

— Полиция. Вие сте Джим Клемънтс, нали?

Мъжът, изглежда, хранеше подозрения.

— Може и да съм, къде ви е служебната карта?

Шармън бръкна във вътрешния джоб на сакото си и я извади, за голяма изненада на спътницата си.

— Детектив Шармън. Искам да поприказваме за колата, която сте продали.

— Две от вашите момчета вече идваха и им разказах всичко, което зная.

— Възможно е да са забравили да ви попитат някои неща. Може ли да вляза?

С тези думи се промуши покрай мъжа, преди той да има възможността да отговори. Човекът го последва, а Сам вървеше най-отзад.

Вътрешността на къщата не бе по-приветлива от фасадата, мръсна и опърпана, а закуската на масата изглеждаше от вчера. На всичко отгоре мъжът смърдеше, а тя не можеше да понася подобно нещо.

— Не помня да съм ви канил.

Шармън се извърна рязко и малко оставаше да се сблъскат с човека.

— Нали няма да си създаваме проблеми, а, Джим? Това е важно разследване, свързано със смъртта на млада жена. Сигурен съм, че с радост ще ни сътрудничиш.

— Е, щом е такава работата, ще се опитам да ви помогна доколкото мога.

Сам забеляза страха в очите му. Внезапното желание да изпълни обществения си дълг произлизаше по-скоро от изражението на полицая, отколкото от желание да сътрудничи.

— Бихте ли желали да седнете?

Двамата хвърлиха по един поглед на състоянието на столовете и решиха да останат прави.

— Не, няма нужда, сър, няма да се бавим. Но ако искате, вие седнете.

След това Шармън постави ръка на рамото му и го натисна на един от столовете. Обичаше да гледа разпитваните от горе, това му придаваше авторитет, нужен за изкопчване на необходимата информация.

— От колко време притежавахте колата, преди да я разкарате?

— Около година. Оставаха й още няколко седмици платен данък и месец от застраховката.

— Защо я продадохте?

— Не ми достигаха пари за наема.

— Колко взехте за нея?

— Триста, но струваше повече.

— А колко поискахте?

— Три стотачки.

— Но бихте взели и по-малко?

— Вероятно бих паднал на двеста.

— Той опита ли се да сваля от цената?

— Не, и плати в брой.

— Какъв беше?

— Нормален. Не говореше много. „Да… Не… Ето ти трите стотачки.“ Обичам деловите хора.

— Как изглеждаше?

— Обикновен.

— Бихте ли пояснили?

— Доста висок, кльощав.

— Цвят на косата и очите?

— Косата му бе черна, за очите не зная, защото носеше слънчеви очила.

— Как говореше?

— Доста тежкарски, като се има предвид какъв беше.

— Какво имате предвид?

— Беше механик.

— Как разбрахте?

— Носеше гащеризон на механик — нали се сещате, син, изцапан с масло и така нататък.

— А обувките?

— Не забелязах.

— Нещо друго?

— Не, нищо — поклати глава Джим Клемънтс.

Шармън се наведе и приближи лице до неговото.

— Сигурен ли сте? Ще бъде жалко да пропуснем някоя подробност.

Мъжът бе изнервен, но тъй като Сам го наблюдаваше, успя да отвърне на въпроса със слабо поклащане на глава, преди да изрече лукаво:

— Ами, паметта е странно нещо. Понякога й е нужно малко поощрение.

Шармън се изправи веднага и небрежно се отдалечи от него.

— Добре, благодаря, че ни отделихте време.

Човекът се изправи рязко.

— Това ли е всичко? Нищо повече?

Стан кимна, отказвайки да приеме намека, и се запъти към вратата. Сам обаче бе извадила от портмонето си две банкноти от по двадесет лири и му подаде едната. Той погледна втората за миг. Усмихна му се, но продължаваше да я стиска здраво в ръката си.